Майкъл Ридпат - Сити

— Прочете ли го?

— Да.

Кейт спря в средата на стаята. Беше се ползвала с репутацията на добър адвокат в Сити. Щом го беше прочела, значи беше наясно с нещата. Беше силно разтревожена. Усетих страните си да пламват — бяха ме заловили на местопрестъплението.

— Защо ти е този доклад, Ник?

Поех си дълбоко дъх. Вече не можех да извъртам.

— Защото това е моя идея.

— Твоя идея?

— Да. Аз предложих на „Блумфийлд Уайс“ да закупят „Декер“.

Кейт приседна на леглото, без да пуска плика.

— Защо?

— Защото Рикардо си го търсеше — казах бавно. — Също и Едуардо. Те се опитаха да съсипят кариерата ми. Съсипаха жилището ми и унищожиха дисертацията ми. А и не съм само аз потърпевшият от мръсотиите им. Направиха същото и с Дейв. И с бедните копелета, които живеят във фавелите. А и кой знае защо е бил убит Мартин Белдекос?

Започвах да се разгорещявам.

— Рикардо си мисли, че правилата на простосмъртните не се отнасят до него. Е, ще му покажа колко дълбоко се заблуждава. Ще го накарам да изпита какво е когато работата на живота му бъде изтръгната от ръцете му.

Кейт ме гледаше с твърд поглед.

— Но какво ще стане с Джейми? Това ще го постави в невъзможна ситуация.

Въздъхнах.

— Знам. Но „Декер“ потъва. Ако „Блумфийлд Уайс“ ги погълне, Джейми пак ще си има работа. — Погледнах я в очите. — Ще му кажеш ли?

— Не знам — отвърна тя и стана от леглото.

Вратата леко хлопна подире й.

Прекарах възможно най-кратко с Кейт и Джейми същата вечер, като се извиних, че имам работа по дисертацията си, и се спасих в стаята си. Седнах пред бюрото с купищата листове пред мен и ум, блуждаещ на друго място. Щеше ли да му каже? Как ли щеше да реагира той?

Разбира се, бях подготвил оправданието си — беше същото, което вече бях казал и на Кейт. Джейми обаче щеше да погледне на нещата от друг ъгъл. Знаех отлично колко важен е „Декер“ за него. Освен това той ми беше дал подслон в дома си, а аз го бях предал. Не исках да го предавам.

Започнаха да ме гризат съмнения дали нямаше да е по-добре, ако изобщо не се бях захващал с „Декер“. Да се бях отказал, както ме беше посъветвал Дейв. Да бях оставил Рикардо на мира, както бяха направили всички смачкани от него. Но не го бях направил. А вече беше късно да променя нещата.

На следващата сутрин изтървах Джейми. Той бе потеглил на работа още преди другите да са се събудили, както винаги. На закуска бяхме тримата с Кейт и Оливър.

— Разговаря ли с него? — попитах я.

— Излез да си поиграеш, Оли — каза тя на сина си, който човъркаше остатъците от закуската си още по пижама.

Той дори не я дочака да довърши — стрелна се като светкавица. Много мразеше да се облича сутрин и това беше шанс да отложи омразната му процедура.

— Не — каза тя, след като Оли изчезна.

Усмихнах се с облекчение.

— Поне можеше да ми кажеш какво правиш! — избухна тя.

— Не можех — отвърнах. — Това щеше да те постави в невъзможно положение.

— Е, добре, как мислиш, в какво положение се намирам сега?

Свих се. Браво на нея — право в десетката.

— Ще му кажеш ли?

— Не — поклати глава тя. — Снощи си блъсках много главата. По-добре е да не знае. Така, ако „Декер“ оцелее като независима фирма или „Блумфийлд Уайс“ ги погълне, той ще бъде чист.

— Съжалявам, Кейт, но това, което правя, е единственото правилно нещо.

— Знам — кимна тя. — И се надявам да пипнеш тези копелета за гушите!

Същия ден следобед позвъних на Стал в Ню Йорк. Въпреки високото си положение, той разговаряше охотно с мен. Това вдигаше здравата кръвното на подчинените му, които не одобряваха достъпа, който имах до него.

— Как се движат нещата? — попитах го.

— Чудесно, Ник, чудесно. Вчера се върнах от Женева. Срещнах се с директорите на „Шалме“. Съсипах ги! Нямаха си представа какви яйца се мътят в „Декер“. Убеден съм, че нямат представа и какво възнамеряват да правят техните хора по развиващите се пазари. Но здравата са уплашени. Започват да загряват, че целият този многообещаващ латиноамерикански бизнес съвсем не е само мед и масло, както си го мислят. Те дори не знаеха, че „Шалме“ използва стотици милиони от паричките на клиентите, за да захранва „Декер“! — Стал се изкикоти. — Да можеше само да зърнеш физиономиите им! Сякаш изсипах цяла каруца пресен говежди тор върху лъскавите им бюра. Което в известен смисъл направих де, разбираш ме.

— И какво се канят да правят?

— Искат да се отърват колкото е възможно по-бързо. Жадуват да продават.