Майкъл Ридпат - Сити

Тя се долепи до мен и стисна ръката ми.

— Разбираш ли колко много те обичам?

Сърцето ми подскочи.

— Обичаш ли ме?

Тя кимна.

Точно това жадувах да чуя от толкова време. Но все още не знаех какво възнамерявам да правя. Да живея на гърба й просто не ми се струваше почтено.

— А това означава, че искам да бъда с теб — продължи тя. — И че ако ми се наложи да те следвам до някое малко градче и в най-затънтеното ъгълче на Англия или където и да било другаде и да бъда… — тя се поколеба — … приятелка на учител, ще го направя.

Бях зашеметен. Представата за една следваща ме навсякъде Изабел изобщо не бе минавала през ума ми.

За момент си представих съвместния ни живот. Но и това нямаше да е почтено, поне по отношение на нея.

— Не, Изабел, не бих поискал от теб такова нещо — казах и я погалих по косата.

Тя вдигна глава и се усмихна.

— Не е необходимо да искаш. Аз искам да бъда с теб. И ако това е единственият начин да бъда с теб, нека бъде така.

Знаех, че е абсолютно сериозна.

— Но това е глупаво — запротестирах. — Ти ще правиш нещо, което действително ти доставя удовлетворение. Нещо, в което си много добра. Не искам да се отказваш от него само заради мен.

Седяхме в тишина; и двамата се борехме с проблема. Не знаех какво решение има, но съзнавах, че каквото и да се случи, искам да бъда с Изабел.

Тя ме прегърна, целуна ме по бузата и каза:

— Виж, Ник. Наистина ли искаш да завършиш дисертацията си?

Кимнах.

— Добре тогава, защо просто не седнеш и не я завършиш? Можеш да живееш в квартирата ми безплатно. Ще си намериш работа в някой бар или нещо такова, така че да можеш да си плащаш за сандвичите. Познавам те. Не си от тия, дето им трябва много. Можеш да караш буквално на мускули.

Лицето й сияеше от вяра в живота пред нас. И тя беше права. Щеше да се получи. Щеше да се получи много добре.

От discount bonds — облигации, продавани с намаление. — Б.пр.