Майкъл Ридпат - Сити

— Защо не нареди да я освободят?

— Исках. Но след като се намеси полицията, Франсишко се заинати да я убиваме. Похитителите пък първоначално поискаха откуп. Беше истински хаос. — Той вдигна молещия си поглед от чашата си. Лицето му беше бледо и набраздено от напрежението на последните месеци. Направо беше изумително, че не го бях забелязал по-рано; но пък и той се бе прикривал добре.

— Значи това беше причината искането за откуп да отпадне толкова бързо в края?

— Да. Но ние бяхме постигнали компромис. Щяхме да я оставим жива, но без да я освобождаваме, като накараме семейството й и „Декер“ да си мислят, че е убита.

— И през цялото време, докато бях в къщата ти и те питах за мнението ти какво става, ти си знаел къде е тя?

Той кимна.

— Тук поне можех да те държа под око. И когато видях, че опитите ти да раздвижиш властите не доведоха до резултат, се успокоих. До момента, в който прочетох документите на „Блумфийлд Уайс“ относно „Декер“ на масата. Не можех да допусна такъв развой. Погълнеха ли „Декер“, схемата ни щеше да гръмне само след дни.

— И използва Изабел, за да ме принудиш да отменя поглъщането?

Джейми се втренчи в чашата си.

— Струваше си да се опита. Трябваше да предприемем нещо.

Отпих от уискито си. Тук, на четири очи с Джейми, на чашка в къщата му, както го бяхме правили толкова пъти, направо изглеждаше абсурдно, че обсъждаме такива неща като пране на пари и убийство. Само преди три месеца тази част от живота му, от седем сутринта до осем вечерта в Сити, ми бе изглеждала пълна мъгла. Сега вече знаех.

— Защо? — попитах.

— Какво искаш да кажеш с това „защо“?

— Защо направи всичко това?

Джейми въздъхна, изправи се и си доля, като остави съвсем малко на дъното на бутилката — него наля на мен.

— Едно нещо води до друго. Искам да кажа, когато Лусиана ми съобщи, че Франсишко иска да открие сметка, без Рикардо да знае за това, тогава ми се стори добра идея. Разбира се, че се досещах откъде идват парите, но защо трябваше да ме е грижа? Това беше нов бизнес, който Рикардо не можеше да поеме. И се оказа, че е наистина голям. Знаеш какъв оборот правеше Алехо. Нещата вървяха толкова добре, че Франсишко продължаваше да помпа все повече и повече средства. Разбира се, не се интересувах за произхода им.

Вероятно бяха от колумбийските и венецуелските контакти, за които беше чувал Луиш.

— А и не можех да разбера защо Рикардо не иска да прави бизнес с Франсишко. Искам да кажа, че Рикардо печели сделките, като престъпва правилата. Струваше ми се, че е грешка да не искаш да работиш с някого само защото имал лоша репутация. В този бизнес не можеш да си позволиш да бъдеш гнуслив.

— Не можеш ли? — На мен ми изглеждаше, че въпреки всичко Рикардо винаги знаеше точния момент, в който да прояви гнусливост.

Джейми повдигна рамене.

— Е, прав си. Допуснах грешка. Но в онзи момент всичко ми изглеждаше съвсем лесно. „Декер“ е устроена така, че да обърква всякакви ревизори и инспектори. Ако не се беше пръкнал онзи педал Белдекос, нещата щяха да си вървят като по релси.

Джейми прокара пръсти през косата си. Лицето му беше изпито, с хлътнали очи.

— И изведнъж всичко отиде по дяволите. Особено след като позволих на Франсишко да… да се справи с Мартин. Тогава най-вече.

Той впи очи в мен.

— Беше някаква лудост. Все едно водех два съвършено различни живота. През по-голямата част от времето работех нормално, разговарях с теб, бях с Кейт и Оливър, държах се като всеки друг инвестиционен банкер. Е, непрекъснато ми се струваше, че всеки момент всичко ще се разкрие… но някак си все съумявах да го крепя. До този момент.

— До този момент.

— И какво мислиш да правиш, Ник?

Той ме погледна с молещи очи, но за какво, сякаш и той не знаеше. Вероятно за някакъв изход, който бе търсил и не бе успял да открие.

— Не знам. — И наистина не знаех. Това беше прекалено голям товар за плещите ми.

Седяхме, мълчахме и се гледахме. Очите му излъчваха хаос от чувства, кипящи в душата му: вина, разкаяние, гняв, страх, самота, самосъжаление, разбъркани допълнително от алкохола.

— Ще се разтъпча малко — каза той и се изправи несигурно на крака.

Зачаках го. Къщата беше спокойна, ако не се броеше граченето на враните отвън и едва доловимото тиктакане на часовника върху камината. Седях и се опитвах да сортирам всичко в ума си. Как бе могъл Джейми, който ми беше толкова добър приятел през всичките тези години, да направи такова нещо? И то на мен. И на себе си. Истински абсурд. Пълна безсмислица.