Майкъл Ридпат - Сити

Къртън повдигна вежди към Рикардо. Това беше очакван въпрос, но всеки, който познаваше Рикардо поне малко, знаеше, че поеме ли ангажимент за дадена сума, той ще успее да намери парите. Тръстовете на служителите щяха да бъдат първото място, откъдето щеше да тръгне.

— Утре сутринта сумата ще е в независима сметка, Андрю. Ако не, можеш да анулираш офертата ми.

— Достатъчно — заяви Къртън. — Това е всичко, господа.

Стал кипеше от гняв. Той замърмори бясно на Годфри и замята унищожителни погледи към Къртън и Рикардо. Пламтеше от злоба, докато излизаше от залата — дори не си взе довиждане с никого.

Аз също имах проблеми с овладяването на гнева си. Не можех да повярвам на разигралото се пред очите ми. След всичките проблеми, които си бях създал, за да организирам продажбата на „Декер Уорд“, да видя как Рикардо ни я измъква изпод носа! Сега вече имаше пълен контрол върху „Декер“. А си бях мечтал как ще изгуби работата си! Но той ме бе надхитрил. Беше надхитрил всички ни.

Луиш улови погледа ми, повдигна рамене и каза:

— Да си кажем довиждане с лорд Къртън и си тръгваме.

Лорд Къртън се изпъна като струна, докато протягаше ръката си. Тримата се ръкувахме с него.

— Защо го направихте? Знаете, че Рикардо за малко не ви докара до просешка тояга — попита го спокойно Луиш.

Къртън се сви неудобно, но отговори честно.

— Само преди седмица тази фирма струваше едва десет милиона. Сега цената й е осемдесет и осем. Идва момент, когато човек просто трябва да вземе парите, които му се предлагат, и да бяга. А аз мисля, че моментът е точно такъв.

Тръгнахме си, без да обърнем внимание на новия собственик на „Декер Уорд“.

Серджо дойде да вечеря с нас. Луиш беше разочарован от поражението. Не можех обаче да не отбележа начина, по който гледаше Изабел. Тя беше жива и това беше най-важното.

Нямах къде да отида и Луиш настоя да ми плати престоя в хотела още два дни, като ми осигури време да си потърся квартира. Не се оплаквах. Знаех, че имам за какво да се тревожа и какво да планирам, но с Изабел до мен не ми се мислеше за нищо друго, исках само да я чувствам до себе си.

На връщане в хотела заварихме бележка, че някой ни чака в американския бар.

Беше Рикардо. Седеше в ъгъла на бара и галеше чаша газирана вода. Вписваше се добре в околната среда с безупречния си костюм, ризата с монограм, копринената вратовръзка и външния вид на богат латиноамериканец.

Двамата с Изабел спряхме като вкопани.

— Какво иска този? — попита тя.

— Не знам. Ела да разберем.

Рикардо се изправи, но не протегна ръка. Не изпитвах някакво желание да се ръкувам с него, а погледът на Изабел беше леден.

— Радвам се да ви видя — каза той.

— Не знаехме, че си ти — отвърна Изабел.

— Така ли? — попита той, сякаш това беше неприятен пропуск от страна на някой друг. — Все пак бих се радвал, ако ми отделите няколко минути. Иска ми се да продължа разговора, който имахме с Ник преди две седмици.

Добър начин да привлече вниманието ми.

— Добре — казах и седнах. Изабел ме последва. Рикардо махна на сервитьора и поръча бира за мен и чаша бяло вино за Изабел. Чакахме го да започне.

— Много се радвам, че всичко с теб е свършило благополучно, Изабел — започна той. — Сигурно е било жестоко изпитание. Бих искал да знаеш, че нямам нищо общо с отвличането ти.

Той направи кратка пауза и ни огледа с ясните си сини очи. Приведен леко напред, с ръце положени върху масата, с красиво и открито лице, той изглеждаше така, сякаш казваше истината. Двамата с Изабел обаче само го гледахме мълчаливо. Само това не стигаше, за да му хванем вяра.

Рикардо остави паузата да продължи прекалено дълго.

— Знам, че не ми вярвате, и едва ли трябва да съм изненадан. Моля ви само да ме изслушате. Мисля, че можем да си помогнем взаимно.

Продължавахме да мълчим.

— Ти ми каза много неща, които не ми бяха известни, Ник. Че Изабел е още жива и че похитителите й са настоявали поглъщането да бъде отменено.

— Не ми се стори изненадан тогава — отбелязах.

— Просто не знаех как да реагирам — отвърна той. Гледаше ме в очите. — Не знаех дали ми казваш истината. Беше възможно да ми оказваш натиск, за да се предадем на „Блумфийлд Уайс“. Но когато спомена името на Едуардо, ми мина през ума, че може и да имаш някакво право. Беше възможно да е правил нещо без мое знание. Нямаше да му е за пръв път.

— И така ли се оказа?

— Не. Разговарях с него и той отрече.

— Има си хас да потвърди!