Майкъл Ридпат - Сити

— И ти просто го пусна да си отиде, ей така?

— Да. Бях дал дума. А и освен това Нелсън каза, че ще стане голяма бъркотия с властите, ако се опитаме да ги осъдим.

Луиш въздъхна.

— Срам, но го разбирам. Един ден обаче ще го накарам да си плати.

— Днес ще накараш Рикардо да плати — казах му.

— Да бе, бях забравил — ухили се той.

— Реши ли колко ще дадеш, татко? — попита Изабел.

— Още не — отвърна той. — Зависи от натиска на пазара. Ще го решим непосредствено преди наддаването.

— Кога е то?

— В пет часа. В офиса на „Декер Уорд“ в Сити.

— Ние можем ли да дойдем? — попита Изабел. — Няма да пречим.

— Разбира се — каза Луиш. — Искам и вие да станете свидетели на събитието, без значение дали ще се получи, или не. Елате в „Гърни Крохайм“, когато сте готови.

Луиш ни остави в хотела. Беше ни резервирал отделни стаи, разбира се.

— Кога ще се срещнем? — попитах Изабел. — Или искаш да си отдъхнеш?

Изабел се засмя с онази прелестна дяволита усмивчица, която направо разтапяше сърцето ми.

— Какво ще кажеш за две минутки?

— Идвам — казах.

В един и половина взехме кола за Сити. Не искахме да пропуснем дебатите на Луиш по наддаването.

Кантората на „Гърни Крохайм“ се намираше на стотина метра от тази на „Декер Уорд“, в самото сърце на Сити. Залата им за срещи напомняше повече тази на „Декер“, отколкото на „Блумфийлд Уайс“. Двама баронети от стените ни следяха бдително по маршрута ни към залата, но след като влязохме вътре, картините вече бяха викториански пейзажи, само оригинали. Залата блестеше с полираното си дърво. Нямаше обаче начин да сбъркаме кантората на „Гърни Крохайм“ със селска къща.

Залата беше препълнена. Луиш седеше до един от партньорите си, Серджо Пренцман, който бе изнесъл основната работа по оформянето на офертата. До него бяха седнали двама служители, които нощ след нощ бяха вкарвали числа в компютрите. На масата бяха и двама холандски банкери от КБН и един екип от трима души на „Гърни Крохайм“, предвождан от един директор, Чарлз Скот-Лидел.

Луиш с гордост представи дъщеря си и мен, като ми благодари, че съм я освободил. Всички широко се усмихнаха. Освен че работеха за него, беше ясно, че тези професионалисти от Сити го обичаха.

— Пристигате тъкмо навреме — каза Луиш. — Всеки момент ще почнем обсъждането на цената.

Седнахме на два празни стола в другия край на дългата маса. Очите на всички бяха вперени в Луиш.

— И така, Чарлз, с какво разполагаме?

Скот-Лидел, търговски банкер до мозъка на костите си, разгледа отчетите с числата пред себе си.

— Въведохме днешните цени от пазара за портфейла от облигации в модела. Както очаквахме, има голяма разлика. При използването на метод първи получихме оценка от шейсет и три милиона лири, докато метод втори ни даде… — той разлисти листовете си — … седемдесет и два милиона.

Онези двадесет милиона, за които бяхме говорили предната седмица, вече бяха минало. Явно пазарът се бе подобрил.

Намеси се Серджо.

— На мен повече ми харесва първият метод. Не хващам вяра и за две пари на тия шконтови парично-потокови оценки. За един търговец на ценни книжа това са пълни глупости.

Луиш се усмихна.

— Знам, Серджо. Но възможност като тази идва само веднъж. Успеем ли да закупим „Декер Уорд“, „Банко Оризонте“ ще се превърне в първата истинска инвестиционна международна банка в Латинска Америка. Това все пак трябва да струва нещо. Какъв казахме, че е максимумът, който можем да си позволим?

— Седемдесет и пет горната граница — каза Серджо. — Отвъд нея вече надхвърляме възможностите на капитала ни. За мен обаче дори и тази сума би била прекалено голяма за покупката на „Декер Уорд“.

Луиш се загледа в числата. После се изправи, отиде до прозореца и се загледа в обедното движение на Лондон. И без да се обръща каза:

— Ще предложим осемдесет милиона лири.

Първият човек, когото видях при влизането си в залата за съвещания на „Декер Уорд“, беше Сидни Стал. Седеше на един стол и от устата му стърчеше пура.

— Здравейте — изграчи той и се ухили победоносно. Мислеше, че ще ни бие. Зад него беше Дуайт Годфри, който избегна погледа ми.

Къртън се надигна иззад масата да ни поздрави; на масата пред него имаше три плика. Игнорирах го. Вниманието ми беше привлечено от мъжа, седнал до него с крак връз крак и цигара в уста.

Рикардо.

Къртън ни представяше едни на други и крякаше около Изабел, но аз не го чувах. Какво правеше тук Рикардо, по дяволите? После бързо хвърлих поглед върху пликовете на масата пред лорд Къртън. Да, бяха три.