Майкъл Ридпат - Сити

— Знаеш какъв е — казах. — Когато става дума за оцеляването на „Декер Уорд“, той не би се поколебал пред нищо. Но поне си жива.

Здрачът падаше бързо. Крайбрежните светлини се включиха; снежнобялата пяна на вълните заискри под тях. Често се бях втренчвал в тази гледка, терзан от мисли за Изабел. А сега тя беше тук, до мен.

Мислите ми се прехвърлиха при Луиш в Лондон и утрешното наддаване. Молех се да бъде успешно. Страшно ми се искаше Рикардо да се убеди, че не е непобедим. Че не може да манипулира толкова много човешки съдби, особено моята и тази на Изабел, и да му се разминава безнаказано.

Изабел очевидно си мислеше същото.

— Нека отидем да помогнем на татко — каза тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Да отидем в Лондон. Още тази нощ. Да му помогнем за офертата утре.

— Не е ли малко късно? А и не трябва ли да си поотдъхнеш малко?

— Отдъхвам си от седмици. Искам да се видя с татко. Това е много важен момент за него. Мисля, че има полет в десет вечерта. Имаме достатъчно време.

— Готово. Тръгваме — ухилих се аз.

Самолетът кацаше на „Хийтроу“ рано следобед на следващия ден и Луиш каза, че ще ни посрещне. Изабел купи билети за първа класа и аз не възразих. Макар да бе казала, че само си е почивала, тя беше изтощена. Възбудата от освобождаването й след месеците лишаване от движение се бе оказала малко над силите й. Спа през целия полет, докато през това време аз отново прекарах през ума си последните няколко седмици, като давах воля на мечтите си за бъдещия ни съвместен живот.

Главата му се извисяваше като кубе над гъмжилото, чакащо на терминала. Лицето му засия от възторг, когато видя Изабел. Тя затича към него и го прегърна. Той я погали по главата и в окото му блесна сълза. После я пусна и разтърси ръката ми. Човекът, с когото бях прекарал толкова време през последните няколко седмици, превит, но не и прекършен от отвличането на дъщеря си, се бе преобразил. Беше истинско удоволствие да го гледам.

Докато крачехме към колата Луиш и Изабел възбудено си говореха на португалски. Когато обаче излязохме на магистралата за Лондон, Луиш превключи на английски.

— Резервирал съм ви стаи в „Савоя“, където съм отседнал. Ще ви оставя в хотела и после отивам в Сити да приключа с офертата.

— Как върви? — попитах го.

— Доста добре. Наехме за посредници „Гърни Крохайм“. Познаваш ли ги?

Бяха старата фирма на Джейми. Бяха също така една от малкото британски търговски банки, изградили си репутация като съветници по международни поглъщания. Те не само щяха да осигурят добър съвет, но щяха да добавят и тежест към офертата на „Банко Оризонте“.

— Имат добра репутация — казах.

— И заслужено. КБН също са ангажирани. Изградихме една доста сложна структура с офшорни компании и конвертируеми преференциални дялове. Тя дава на КБН икономически контрол върху портфейла от облигации, без да признава загуба на „Декер“, която би отнесла капитала й. КБН ще получи окончателно двайсет процента от „Декер“, а ние — оставащите осемдесет. С КБН зад гърба си новата „Декер“ ще има по-добър кредитен коефициент на пазарите.

— Какво мислят КБН за позицията от облигации на „Декер“?

— Ентусиазирани са, слава богу. През последните дни пазарът е укрепнал. Изглежда, конгресът няма да одобри закона на Бил.

— Това са добри новини — казах.

— И добри, и лоши. Добри са с това, че намаляват риска по цялото наддаване. Лошото е, че качва цената на „Декер Уорд“. А „Блумфийлд Уайс“ могат да си позволят да платят повече от нас.

— Разбирам. — Капиталът на „Блумфийлд Уайс“ надвишаваше многократно този на „Банко Оризонте“, така че те можеха да платят повече, ако поискат. Сидни Стал обаче не приличаше много на човек, който би се показал щедър в каквото и да било. Все още имахме реален шанс. — Да ти се е обаждал Рикардо?

— Не. Къртън си мисли, че го държи на тъмно, но ние знаем, че той е надушил нещо. Предполагам, че просто се мъчи да се справи с позицията от облигации, като се надява, че заплахата за живота на Изабел ще спре поглъщането по някакъв начин.

— Само че Изабел вече е свободна и той сигурно го е разбрал.

— Да — каза замислено Луиш. — Сигурно е така.

Замълчахме за момент. Всички си мислехме каква ли ще е следващата стъпка на Рикардо.

— Пита ли Франсишко за това? — попита ме Луиш.

— Не, не съм. Той обаче е много хитър. Нито веднъж не спомена да е съпричастен на отвличането по някакъв начин, да не говорим да е играл активна роля в него.