Майкъл Ридпат - Сити

Започнах да си блъскам главата какво ще правим, ако се наложи да си тръгнем без Изабел. Не всичко щеше да е загубено. Още държахме сина на Франсишко в ръцете си, а докато го държахме, Изабел трябваше да е в безопасност. Такова положение обаче трудно можеше да се протака, и то не само от емоционална гледна точка. Франсишко и хората му знаеха кои сме и нямаше да подбират методите си, за да ни принудят да върнем момчето. На всяка цена трябваше да избегнем такъв развой.

Отново погледнах Нелсън. Той повдигна рамене. Франсишко младши хапеше устната си. Беше напрегнат не по-малко от нас. Бедният нещастник.

В следващия миг очите му широко се отвориха. Погледнах нагоре. Вратата на къщата се бе отворила и на прага се появи слаба фигура с дълга коса, разпиляна по раменете. Изабел.

Тя се олюля, после закрачи надолу по хълма.

Погледнах Нелсън. Той грубо подбутна сина на Франсишко и момчето се запрепъва по склона към нея.

По моя преценка разстоянието между нас и къщата беше четиристотин метра. Макар и да се изкачваше, Франсишко младши крачеше по-бързо и скоро разстоянието между него и нас беше по-голямо от това между Изабел и похитителите й.

От вратата внезапно изхвърча втора фигура и затича надолу. Висок, слаб мъж, добре сложен. Последва го Франсишко, който закрещя нещо.

— Бягай, Изабел! — изревах.

Тя спря, огледа се, видя мъжа, който връхлиташе върху нея, и затича. Синът на Франсишко обаче беше по-бърз от нея и хукна с всички сили.

По дяволите! Не можех да застрелям момчето, но ако го оставех да избяга, щяхме да изгубим и последната възможност да освободим Изабел. Трябваше да го хвана, преди да е стигнал при другите.

Спринтирах.

Зад мен се разнесоха два изстрела — Нелсън стреляше към хлапето. Зърнах две гейзерчета пръст да се разхвърчават отляво на момчето. Нелсън не стреляше на месо — искаше само да го спре, но ефектът беше противоположен, защото хлапакът затича още по-бързо.

Не колкото мен обаче. Имах да покривам по-голямо разстояние, но вече го наближавах; револверът под колана ми се врязваше в слабините ми с всеки скок. Хлапакът нямаше много сила в хилавите си крака и склонът започна да го затруднява. Ръцете му бяха още вързани, а парцалът в устата не му позволяваше да си поеме дълбоко дъх. Мъжът бе настигнал Изабел и я бе повалил на земята. Докато се боричкаха само на няколко метра от мен, аз се хвърлих и сграбчих момчето за глезена. То политна и се стовари на земята. Седнах връз него с изваден револвер, притиснат в слепоочието му.

Момчето замръзна, уплашено до смърт. Хвърлих поглед към Изабел, без да отделям дулото от слепоочието му. Тя вече беше на крака. Мъжът бе обвил ръка около шията й, а с другата бе опрял револвер в слепоочието й. Тя дишаше тежко. Кафявите й очи не се отделяха от мен. Задържах погледа си върху тях, опитвайки се да й вдъхна увереност, да й кажа, че ще бъде свободна, и в следващия миг мъжът грубо я задърпа нагоре по хълма. Беше на около тридесет, жилест и силен.

— Спри! — изкрещях аз. — Още можем да направим размяната!

— Не! Вземам я с мен! — отвърна той и задърпа Изабел нагоре.

Гласът му беше дълбок и авторитетен. Щях да го разпозная навсякъде. Зико.

Издърпах Франсишко младши на крака.

— Пусни я! — изревах. — Няма да ти попречим да избягаш.

— Откъде да знам, че е вярно! Може би полицията вече ни чака. Не, Изабел идва с мен!

И продължи да я влачи нагоре. Последвах го с момчето. Зърнах на върха Франсишко и още един мъж, който повече приличаше на момче. Явно съучастник в отвличането.

Бяхме вече близо до къщата и до червената камионетка.

— Спри! — извиках отчаяно. — Или ще му пръсна черепа!

— Не! — изкрещя Франсишко.

Зико само се изсмя.

— Давай, пръсни му черепа! Пет пари не давам. Той не е мой син.

Гледаше ме присмехулно в очите. Разбираше, че няма да застрелям момчето. Разхлабих хватката си, ръката ми с револвера се отпусна безволно. Момчето се затича към баща си.

Зико дърпаше Изабел към камионетката. Тя се обърна към мен с безпомощни очи, умоляващи ме да сторя нещо.

Проклятие! Само на няколко крачки от мен! Възторгът, който бях изпитал при гледката как излиза от къщата, се бе превърнал в почти непоносимо отчаяние. Толкова близо бях до освобождаването й, а сега Зико щеше просто да я откара някъде, и то под носа ми. Не можех да се опитам да го убия. Той щеше да убие първо нея, а после вероятно и мен. Единственият ми опит с револвер бяха онези пет минути, които ми бе отделил Нелсън, показвайки ми как се стреля. Оръжието висеше в ръката ми тежко и безполезно.