Майкъл Ридпат - Сити

След час, когато вече се измъквахме от очертанията на Рио, мобифонът на Нелсън се обади. Той говори само няколко секунди и затвори.

— Корделия се е свързала с Франсишко.

— Какво казва той?

— Казал, че му трябва време да обмисли нещата. Че това може да е някаква инсценировка. Корделия му отвърнала, че ако сме искали да го убием, има достатъчно лесни начини за това. Дала му е десет минути за размисъл.

О, господи! Франсишко трябваше да отговори веднага. Всяко протакане само би усложнило още повече ситуацията. Семействата на отвлечените бяха съветвани да бъдат внимателни с приемането на първите искания на похитителите, нещо, което Франсишко знаеше добре. Но ние не му искахме пари. Просто искахме от него да отиде на едно място и да достави съобщение.

Десетте минути бавно течаха. Корделия се обади на петнадесетата.

Нелсън се ухили, после каза:

— Съгласил се е. Взел си е мобифон, така че Корделия да поддържа връзка с него.

Вече бяхме излезли извън града и навлизахме сред възвишенията. След половин час стигнахме до един пуст участък от пътя на двадесетина километра от Сао Хосе. Спряхме на една отбивка точно до пътя, откъдето ясно се виждаше бензиностанция с познатите оранжеви и зелени знаци на „Петробрас“. Корделия щеше да даде нареждане на Франсишко да паркира автомобила си и да чака по-нататъшни разпореждания. Двамата мъже, които помпеха гуми, бяха получили пари да си затварят очите.

Извлякохме младия Франсишко от багажника, дадохме му вода, натъпкахме парцал в устата му, завързахме му ръцете и после отново го натъпкахме вътре.

Бузата му беше отекла от удара във волана, но устата му вече бе спряла да кърви. Широко отворените му очи бяха изпълнени със страх и той забърбори нещо на португалски. Изпитах съжаление към момчето. Нямаше вина за това, че има такъв баща. Щяхме да го пуснем веднага щом всичко приключеше благополучно.

Зачакахме. Роналдо изпуши безчет цигари, Нелсън взе няколко от него.

— Не знаех, че пушиш — казах му.

— Не пуша — отвърна той.

Корделия се обади и каза, че Франсишко бил на два километра от нас. Преднамерено не му казала къде трябва да спре и изчакала почти да стигне дотам.

Нелсън измъкна бинокъла си и го насочи към бензиностанцията.

След пет минути се появи една синя кола и паркира до бензиностанцията. Никой не слезе от нея, но видях, че вътре има само един човек. Изчакахме още десет минути, за да се уверим, че Франсишко не е повикал компания, и после Нелсън включи двигателя и подкара колата натам.

Франсишко ни забеляза, но не направи нищо. Нелсън паркира до него.

Двамата с Нелсън слязохме от колата; Франсишко направи същото. Беше плувнал в пот и лицето му лъщеше в зловещ блясък. До този момент не беше виждал Нелсън, но мен ме позна. Понечи да каже нещо, но размисли. Още нямаше представа колко знаем за него.

— Благодаря ви, че дойдохте — казах. — Имате ли нещо против, ако претърсим колата ви?

— Да, имам! — запротестира Франсишко, но Нелсън го изблъска върху предницата на колата и сръчно го обискира.

Франсишко се опита да се бори, но после замря. Приведох се и бързо претърсих колата. В жабката открих пистолет, който подадох на Роналдо.

Нелсън приключи с обиска си; Франсишко се извърна и се озъби.

— Къде е синът ми?

Нелсън го дръпна към багажника на колата и го отключи. Франсишко младши се дърпаше и риташе, но при вида на баща си спря.

— Не можете да го държите там! Извадете го! — изръмжа Франсишко.

— Ще го извадим — казах. — Когато му дойде времето. Първо обаче елате с нас. Ще вземем колата ви.

Седнах зад Франсишко в колата му и изчаках Нелсън бързо да връчи на служителя на бензиностанцията няколко банкноти като добавка към предните. После се пъхна зад волана си и потегли. Зад нас бяха Роналдо и Евклид, със сина на Франсишко все още в багажника.

Карахме обратно по пътя, по който беше дошъл Франсишко, и след няколко километра завихме по един разклон наляво към Сао Хосе. Франсишко мрачно гледаше шосето пред нас и мълчеше.

Небето посивяваше все повече и повече и слънцето скоро залезе. Карахме по широка долина, прорязана по средата от река. От двете ни страни се ширеха ферми, а на всеки няколко километра прекосявахме селище. По-нагоре възвишенията бяха обрасли с гъсти гори. Пред мисления ми взор изплава нощта на промъкването ми през гората Тихука.

Скоро стигнахме Сао Хосе и завихме наляво по тесния път, който Евклид ни беше показал предния ден. Подминахме втората ферма и спряхме. Над нас, на около четвърт миля, се намираше фермата, където държаха Изабел. Над нея пасището преминаваше в дървета и скалисти участъци.