Майкъл Ридпат - Сити

Не казах нищо. Знаех, че е прав. И в двата варианта вероятността Изабел да загине беше висока. Не можех да го избегна. Всичко, което можех да направя, беше да чакам, докато Луиш вземе най-логичното решение: да изпрати полицията.

Разбира се, това беше пределно ясно през цялото време, докато я търсехме. Неписаното съгласие беше, че ще я измъкнем веднага щом разберем къде я укриват. Но в онзи момент представата, че ще я открием, ни вдъхваше някакъв, макар и минимален кураж. Сега, след като вече знаехме къде я укриват и опитът за спасяване изглеждаше неизбежен, всички рискове изведнъж лъсваха безмилостно.

Помислих си за Рикардо и Едуардо и изпитах внезапен прилив на гняв. Те бяха отговорни за всичко. Заедно с Франсишко. Той беше баща. Как ли би се чувствал, ако неговият син се намираше в онази изоставена ферма и му оставаха само ден или два живот?

Но разбира се!

— Нелсън, имам идея.

— Поредната — въздъхна той. — Вече няма време за никакви идеи.

— Не, изслушай ме. Тази ще свърши работа.

Представлявахме страхотна банда. Корделия дежуреше на телефона в апартамента на Луиш. Нелсън, сътрудникът му Роналдо, Евклид и аз бяхме в колата — една от двете, които Нелсън бе купил предния ден от един търговец на крадени автомобили. Луиш беше в Лондон в хотел „Савоя“ и се молеше за успеха ни. Нелсън, Роналдо и аз имахме пистолети. Бяхме взели Евклид с нас с обещанието, че няма да размахва скъпоценния си револвер. Хлапакът можеше да се окаже от помощ.

Никога до този момент не бях носил пистолет. Бях го затъкнал зад колана на дънките си под една развлечена фланелка. Беше тежък. Металът, първоначално студен, постепенно се затопли от тялото ми. Нелсън ми бе обяснил набързо как да стрелям, но идеята беше да го използвам само при извънредни обстоятелства.

Бях уплашен. Вече рискувах и собствения си живот, освен този на Изабел. Също така обаче се чувствах в приповдигнато настроение. За пръв път усещах, че правя нещо реално за освобождението й. Нелсън беше хладнокръвен, целенасочен и напрегнат. Роналдо гледаше право напред, като следеше движението на колите покрай нас. Слаб, с незабележимо сбръчкано черно лице и тънки мустаци, той беше бивш колега на Нелсън от полицията в Рио.

Колата беше паркирана на пътя за къщата на Франсишко. Нямахме време да съставяме подробен и изпипан план. Тук беше от значение единствено бързината. Нямаше нужда да запазваме в тайна самоличността си или да се крием да не ни забележат. Вероятността полицията да се намеси беше нищожна. Трябваше обаче бързо да вземем решение.

Беше вторник сутринта. Слънцето още не се беше издигнало в зимното утро и хвърляше сенки по пътя. В шест и половина вратите на къщата на Франсишко се отвориха и излезе едно малко сиво рено. По този път движението беше доста рехаво. Имаше опасност някой да ни види, но според Нелсън най-вероятната реакция на средностатистическия моторизиран бразилец би била да натисне по-силно педала на газта.

Нелсън запали двигателя, изчака реното да приближи, натисна педала на газта и се заби с трясък в другата кола, блъскайки я в стената. Обезопасяващият колан се вряза в гръдния ми кош. Бързо го разкопчах и изскочих от колата. Нелсън вече бе отворил вратата на реното. Франсишко младши явно не си беше сложил колана, защото бе забил лице във волана. Устата му беше разкървавена и беше замаян. Роналдо и Нелсън го извлякоха от реното. Аз затичах към другата кола, която бяхме паркирали на няколко метра по-надолу. Евклид държеше багажника отворен и напъхахме хлапака вътре още преди да разбере какво става. После се вмъкнахме в автомобила и дадохме газ.

През това време покрай нас преминаха няколко автомобила, но точно както беше предсказал Нелсън, никой от тях не спря. Не изскочи никой и от къщата на Франсишко, която беше на хвърлей място.

Роналдо караше бързо и точно, типичен Аертон Сена. Нелсън измъкна мобифона си и съобщи на Корделия, че момчето е в ръцете ни.

Колата подскачаше и се друсаше, особено когато Роналдо набиваше спирачките пред червените светофари. Аз седях отзад и долавях приглушените стонове, които се разнасяха от багажника. Преминаващите покрай нас бразилци обаче или не ги чуваха, или просто не им обръщаха внимание.

Имах чувството, че ще мине цяла вечност, докато се измъкнем от Рио. Макар и да се движехме в посока, противоположна на сутрешния наплив към града, пак не можехме да наберем висока скорост, а това усилваше напрежението. Седях като закован на задната седалка със сплетени ръце и пистолет, забил се в бедрото ми. Нелсън и Роналдо на предната седалка изглеждаха съвсем спокойни. Евклид седеше до мен с блеснали очи и широка усмивка. Никой не беше продумал и дума до този момент.