Майкъл Ридпат - Сити

Телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката. Беше Луиш.

— Имаме шанс — каза той. — Предложих му двадесет милиона лири стерлинги. Той прояви интерес. Каза обаче, че иска да даде на „Блумфийлд Уайс“ шанс да направят по-добра оферта. Така че иска да проведе търг. С оферти в запечатани пликове от нас и „Блумфийлд Уайс“.

— С колко време разполагаме?

— Една седмица. Търгът е следващата сряда.

— Само една седмица! — възкликнах. Някак си се бях надявал, че ще успеем да се спазарим за поне един месец. Макар че при напредъка, с който се развиваха нещата, месец или седмица едва ли щеше да има някакво значение.

— Той казва, че трябва да е приключил със сделката преди края на месеца — продължи Луиш. — Тринадесетият ден от юни е ден за докладване пред регулаторите. И тогава вече няма начин как да се укрият загубите.

— Можеш ли да се оправиш за седмица с офертата? — попитах го.

— Да, мисля, че ще се справя. Пазарът сякаш се е позакрепил, така че КБН вече имат по-голяма увереност за облигационния портфейл. Изградили сме структура за трансакцията, която ще им осигури добри печалби, ако „Декер“ се справят добре, след като ги закупим. Предложил съм и кресло в съвета на директорите на лорд Къртън.

— Обзалагам се, че това му е харесало.

— Позна. Сработихме се. Как е там при вас?

— Засега — нищо.

— Нищо! — Луиш беше разочарован, но гласът му съдържаше и нотка на гняв.

— Съжалявам, Луиш. Правим всички възможно. Никой досега не знае нищо.

— Merda! — изръмжа той.

— Скоро ще изскочи нещо — казах.

— Надявам се, Ник. Много се надявам.

И наистина изскочи. Още на следващия ден. Корделия се обади да ни каже, че едно от хлапетата й открило нещо. Момчето било съгласно да разговаряме, но това трябвало да стане в приюта.

Нелсън ме откара до фавелата. Заизкачвахме се по същия път, по който бяхме вървели двамата с Изабел преди два месеца. Тогава денят беше горещ, а сега беше влажен и тежък. Беше валяло и вонеше на мокър боклук. Нямаше много хора, но няколко хлапета и младежи ни гледаха как бавно се изкачваме по хълма. Чувствах се като оголен на този склон, с беззащитен и уязвим гръб, който представляваше съвършена мишена. Всеки миг очаквах да чуя трясъка на изстрела.

Накрая стигнахме до платото с църквичката и приюта. Фавелата се мержелееше под нас в сивия влажен въздух. Почукахме на вратата и Корделия ни отвори.

— Елате — каза тя и ни поведе към едно малко складово помещение, натъпкано с кашони с училищни материали и храна. На един кашон седеше слабо момче на около дванадесет години. Веднага го познах. Евклид.

— Здравей — поздрави ме той с нервна усмивка.

— Здравей, Евклид.

Корделия и Нелсън седнаха на двата налични стола, а аз се настаних на пода. Евклид огледа Нелсън с изключително подозрение. Без съмнение умееше да разпознава полицаите, дори и пенсионираните.

Гласът на Нелсън беше твърд, но вежлив; той зададе няколко въпроса на Евклид. Момчето отговаряше едносрично, като прибягваше към повече думи само при подканянето от страна на Корделия. Макар и да не разбирах и дума от казаното, ясно виждах взаимоотношенията между тримата. Евклид нямаше доверие на Нелсън, но вярваше на Корделия, макар и да се опитваше да го крие. Странните погледи, които й отправяше за одобрение, и начинът, по който реагираше на деликатното й окуражаване, издаваха чувствата му към нея. Очите му обаче си оставаха твърди. Това хлапе беше познало насилието.

— Какво казва? — попитах аз в една пауза.

— Казва, че познава едно от момчетата от групата, която те е нападнала. Всичко било планирано. Организирал го е един мъж на име О Борболета. Той ръководи банда в една от близките фавели.

— Чувал ли си за него?

— Не. Но О Борболета означава „Пеперудата“.

— Защо го наричат така?

Нелсън се обърна към Евклид и го попита. Този път момчето отговори веднага.

— Бил е футболист. Голям майстор. Никой не можел да го стигне.

— Възможно е това да е Зико — казах.

Нелсън се замисли.

— Възможно е. Но истинският Зико има множество поклонници. Всеки футболен запалянко би могъл да вземе името му. А в тази страна футболните запалянковци не липсват.

— Добре, знае ли Евклид къде държи Зико Изабел?

Нелсън въздъхна.

— Той твърди, че не знае нищо за Изабел.

— Помоли го да научи къде се намира.

Нелсън вдигна рамене и му зададе въпроса.

— Nao — изгрухтя Евклид.

— Питай го защо отказа.

Нелсън повтори въпроса на португалски и Евклид измънка нещо.