Майкъл Ридпат - Сити

Франсишко се изправи. Не можеше вече да скрие смущението си как да реагира. Накрая възприе загрижения тон.

— Не съм много наясно защо ми разказваш всичко това. Много съм загрижен за дъщеря ти, Луиш. Надявам се скоро да я освободят.

— И аз също, Франсишко, и аз. — За пръв път от началото на разговора в гласа на Луиш се бе промъкнал режещ ръб.

На излизане се обърнах към домакина.

— Между другото, сеньор Арагао, това момче, което видяхме на влизане, синът ви ли беше?

— Да, Франсишко младши. Той е последна година в колежа.

— Аха. — Усмихнах се.

Двамата с Луиш оставихме Франсишко тотално объркан.

— Той държи Изабел — заявих още щом колата ни се отдалечи от къщата на Франсишко и качихме Нелсън.

— Да — изръмжа Луиш. — Не знам как се сдържах да не удуша това изчадие. Да седя с него в една стая, да си говоря и да се усмихвам, докато през това време той държи дъщеря ми затворена някъде!

— Мислиш ли, че ще клъвне?

— Надявам се. Във всеки случай слушаше много внимателно. Но кой знае дали той издава заповедите в действителност? Може би конците се дърпат от братята Рос. Те не биха позволили „Банко Оризонте“ да погълне „Декер“, дори и да гарантираме анонимността на инвеститорите.

— Макар че Франсишко би могъл да действа едностранно, ако реши, че това е най-добрият начин да защити себе си — намеси се Нелсън. — Искам да кажа, да освободи Изабел, да ви остави да погълнете „Декер“, да грабне парите си и да духне.

— Точно това се надяваме, че ще направи — каза Луиш. — Какво не бих дал, стига да можех да го предам на правосъдието.

Също и аз. В момента обаче започвах да се убеждавам, че това е слабото място на плана ми, макар и да не го бях споменал на Луиш. Франсишко нямаше да има друг изход, освен да се надява на добрата воля на Луиш да не го предава на властите, ако върне Изабел. Може би щеше да заключи, че ще е по-добре да ни принуди да намерим начин да забавим сделката и после да провалим поглъщането. Но ако „Декер“ бъдеше погълната и той не ни повярваше, защо щеше да му е да пази живота на Изабел? Нямаше вид на човек, който да си загуби съня, ако нареди да й пръснат черепа.

Шофьорът на Луиш остави работодателя си пред банката, след което върна двама ни с Нелсън в апартамента. След два часа Луиш се прибра. Всички го чакахме напрегнати.

— И така, разговарях с лорд Къртън. Той твърди, че може да разгледа предложението ни. Иска обаче в сряда да се видим лично, като осигуря присъствието и на висш представител на КБН, така че да прецени дали да ни отдели подобаващо внимание.

— И какво ще направиш? — попита Корделия.

— Трябва да отида — въздъхна Луиш. — Бих искал да остана тук и да чакам реакцията на Франсишко. В Лондон обаче мога да свърша повече работа. Най-добрият вариант сега за нас ще е да закупим „Декер“ и да убедим Франсишко, че ще унищожим всякакво доказателство за инвестициите му.

Луиш събра набързо багажа си, за да хване полета до Лондон същата вечер. Секунди преди да тръгне за летището, телефонът иззвъня. Луиш вдигна слушалката.

Зико.

Нелсън се вслуша в разговора. Следях лицата и на двамата. Те помрачняваха все повече и повече. Луиш запротестира. След секунди разговорът приключи.

— Какво каза? — попитах го в мига, в който затвори.

— Каза, че не трябва да има абсолютно никаква промяна на условията, предявени от него. Че който и да погълне „Декер“, било „Банко Оризонте“ или „Блумфийлд Уайс“, Изабел ще умре.

Сърцето ми се сгърчи.

— Каза ли кога ще я освободят?

Той поклати глава.

— Каза, че ще я държат дотогава, докато изчезне и последната заплаха за „Декер Уорд“.

— Спомена ли Франсишко?

— Не. Питах го, но Зико каза, че никога не бил чувал за него.

Стояхме и се гледахме застинали в мълчание. Корделия хапеше устната си, като се мъчеше да не се разреве.

— Значи не е захапал — заключих.

Луиш ме възнагради с едва доловима усмивка.

— Струваше си да опитаме, Ник.

Съумях да му я върна. „Да, но не се получи“ — помислих си.

Луиш въздъхна.

— И сега какво? — обърна се той към Нелсън.

Нелсън повдигна рамене.

— Мисля, че въпреки всичко трябва да отлетите за Лондон. Това поне ще забави нещата с още няколко дни, ако не друго.

— Прав си. — После погледна мен и Корделия. — За бога, открийте я.

Никой от нас нямаше куража да му отговори.

Луиш отлетя за Лондон и ние зачакахме, още по-напрегнати. Мина и вторник без никакви вести от Изабел. Корделия и Нелсън се присъединиха към мен в сряда сутринта. Вече знаехме, че Луиш ще се срещне с лорд Къртън на работен обяд.