Майкъл Ридпат - Сити

— Твърди, че някакъв негов приятел можел евентуално да открие къде се намира Изабел. Но лично той не желае да задава прекалено много въпроси. Много е опасно.

— Кажи му, че това е сестрата на Корделия. Единствената й сестра. Че трябва да ни помогне да я открием.

Евклид долови настойчивостта в гласа ми и вдигна поглед към мен. Нелсън му преведе. Евклид изгледа виновно Корделия и повдигна рамене.

— Има ли сестра?

— Да — отвърна Корделия. — Тя е тук.

— Не, питай го — помолих я.

Тя го попита и той кимна.

Зададох няколко въпроса подред и настоях Нелсън да ги преведе.

— Как се казва?

— Марта.

— Колко е голяма?

— На осем години.

— Обичаш ли я?

— Да. — След кратка пауза.

— Обичаш ли Корделия?

Нова пауза.

— Да.

— Е, ако изгубиш сестра си, не би ли направил всичко, за да я спасиш?

Момчето не отговори. Изгледа ме втренчено. Задържах погледа му. Кафявите му очи излъчваха прекалено много за дете на дванайсет години. Смелост, страх, несигурност, но също така и топлина.

— Корделия е спасила живота на толкова много деца, които сега са в приюта. Сега ти можеш да спасиш сестра й.

Той продължаваше да мълчи. Виждах го обаче как целият се е напрегнал.

Нелсън се наведе и измъкна от един кобур, закопчан над глезена му, малък револвер. Металът заблестя в мъжделивата светлина на складовото помещение. Подаде го на Евклид. Двамата с Корделия гледахме невярващо.

Дванадесетгодишното хлапе взе револвера и го напъха зад колана си.

— Добре — каза то. — Ще ви я намеря.

Петък отмина и уикендът се проточи. Луиш остана в Лондон, към него се присъединиха и служители на „Банко Оризонте“. Евклид не се обаждаше.

Вместо него обаче се обади Зико. Бях сам в апартамента, когато позвъни.

— Да?

— Кой се обажда? — изръмжа басов глас.

— Ник Елиот. Луиш е в Лондон. — Луиш беше предупредил Зико, че аз мога да се обадя по телефона докато той отсъства.

— Добре. Поглъщането спряно ли е? — Английският му беше бавен и точен, сякаш беше репетирал изречението. Имаше силен акцент.

— Още не — отвърнах. — Но „Банко Оризонте“ продължава да предлага оферта. Надяваме се да забавим нещата, така че да принудим „Блумфийлд Уайс“ да се откажат.

— Разбирам. Добре, надявам се да успеят. Защото ако някой погълне „Декер“, Изабел ще умре. Който и да погълне „Декер“, ясно ли е?

— Разбирам — отвърнах.

Телефонът изщрака.

Замислих се. Следващата сряда лорд Къртън щеше да продаде „Декер“ или на „Блумфийлд Уайс“, или на „Банко Оризонте“. Зико нямаше да е доволен нито от едното, нито от другото.

Потреперих. Какво ли правеше в момента Евклид?

Корделия и съпругът й бяха пристигнали в апартамента в петък вечер. Казаха, че ще ми правят компания и също ще дежурят до телефона. Фернандо ми донесе „Доктор Живаго“ на руски, получил го от приятел от университета. Приех го с благодарност. Бях я чел, но поне щях да имам с какво да отвличам мислите си от тревогата за Изабел.

— Как мислиш, дали Евклид просто не взе револвера и не духна? — попитах Корделия по време на унилата вечеря.

— Не знам — отвърна тя. — Не мисля така. Той е смело момче и се гордее със смелостта си. Повечето от децата тук са такива.

— Хората тук, изглежда, не се впечатляват особено от смъртта — забелязах.

— Прав си. Животът тук е евтин. Знаеш ли какво представлява сърфирането с влак?

— Не.

— Това е голям спорт за момчетата от улицата. Скачат във влака в движение и се изкатерват на покривите на вагоните. Най-опасната част е когато влакът преминава през тунел. Момчетата се състезават кой ще скочи последен. Всяка година загиват десетки деца. Евклид има славата на голям майстор като сърфист по влаковете.

— Но ще открие ли Изабел?

— Мисля, че ще се опита да я намери.

— Много е привързан към теб.

Раменете на Корделия се свиха.

— Да. И взе револвера и ще рискува живота си с хора, които ще го убият, без да се замислят, ако разберат какво прави. Да знаеш, че един ден ще използва този револвер.

Фернандо положи ръка върху нейната.

— Нямали сте друг избор, освен да му дадете револвера, скъпа. Тук светът не е нормален. Във фавелата човек е принуден да прави за семейството си неща, които не би направил на друго място. Знаеш го. Виждала си го.

— Да, виждала съм хора да прибягват към оръжия и насилие — произнесе с усилие тя. — Но никога не съм и допускала, че и аз съм способна на това.

След вечеря, докато си пиехме кайпиринята на балкона, Корделия ме наблюдаваше с усмивка. Усмивката й наподобяваше тази на сестра й, макар че беше по-силна, по-уверена. Но приликата й с Изабел си личеше. Това беше хубаво.