Майкъл Ридпат - Сити

Ако Зико се измъкнеше с нея, тогава какво? Можеше да я убие. Или можеше да я пусне, когато вече нямаше да има нужда от нея. Можеше да иска и откуп за нея. Тя все още имаше шанс да живее. Трябваше само да остана спокоен и да го оставя да я отведе. Щеше да остане жива, стига да не направех нещо необмислено.

Край къщата нещо се размърда. Малка кльощава фигура претича до един бидон за вода. Миг по-късно оттам се подаде рошава глава. Евклид! С револвера, който му бе дал Нелсън. Откъде го беше измъкнал, по дяволите? О, по дяволите! Последното нещо, което ми трябваше, беше безсмисленото геройство на едно дванайсетгодишно хлапе. Някой щеше да загине, най-вероятно Изабел.

Зико ме стрелна с поглед, докато се приближаваше до камионетката, и аз мигновено забих очи в неговите — не исках да разбере, че съм видял нещо. Бавно тръгнах нагоре.

— Назад! — изкрещя той.

Спрях.

Зад него Евклид пробяга от бидона до камионетката. Не можех да разбера какво се кани да прави. Вероятно да се скрие в каросерията и после да изненада Зико. В следващия миг обаче кракът му стъпи върху някаква прогнила гофрирана ламарина и тя издрънча. Зико мигновено се извъртя. Евклид застина на място като вкопан. Ръката му започна да повдига револвера към Зико, но се поколеба, вероятно от страх да не улучи Изабел. Зико рязко отдръпна револвера от слепоочието на Изабел и го насочи срещу момчето. Два изстрела прогърмяха почти едновременно и Евклид изпищя.

Нямах време за колебание. Инстинктът повдигна ръката ми и насочи дулото срещу Зико. Мушката кацна точно между ужасените очи на Изабел. Мръднах ръката си наляво и натиснах спусъка в същия момент, в който той се извърна към мен. Улучих го в дясното рамо и куршумът го отхвърли назад. Револверът му полетя на земята.

Той пусна Изабел и се наведе да го вземе. Затичах към него. Последва нов изстрел, главата на Зико се отметна рязко настрани и той рухна.

Евклид лежеше на земята с револвер, насочен към проснатата фигура на Зико, и широка усмивка. По тревата около гърдите му се разстилаше тъмно петно.

Приклекнах до Изабел.

— Добре ли си?

Тя вдигна поглед и по набразденото й от сълзи лице пробягна усмивка — усмивката, която бях виждал толкова много пъти пред мисления си взор през последните седмици.

Изтичах до Евклид. Той лежеше сред локва кръв, която нарастваше с всяка секунда. Поколебах се, несигурен какво да направя. Евклид се бореше да задържи очите си отворени. Устните му се раздвижиха. Приведох се да го чуя.

— Ама го улучих, нали? — прошепна момчето.

— Да, улучи го — казах.

Опитах се да спра потока кръв, струящ от раната на гърдите му. Беше безнадеждно. След минута животът му секна.

Изабел се бе сгушила на задната седалка, мълчеше и гледаше пътя. Роналдо ни връщаше в Рио. Нелсън бе останал да се оправя с кашата, която бяхме забъркали.

А кашата наистина си я биваше. Двамата с Нелсън бяхме решили да пуснем Франсишко и синът му да си ходят. В края на краищата, нали му го бяхме обещали при операцията по размяната на Изабел. Той бе изпълнил своята част от уговорката. Зико беше човекът, хукнал подир Изабел в последната минута. А замесехме ли Франсишко в отвличането, това би означавало големи неприятности с властите. Решихме, че е по-добре да потулим нещата. Нелсън се бе ангажирал да върне тялото на Евклид за достойно погребение.

Изабел не изглеждаше чак толкова зле след всичко преживяно. Вярно, беше поотслабнала и кожата й беше бледа след толкова много седмици, прекарани под покрив. Изглеждаше и някак по-уязвима. Но, общо взето, не изглеждаше пострадала.

— Добре ли си? — попитах я.

Тя ме погледна, усмихна се и хвана ръката ми.

— Добре съм — отвърна тя. — Толкова ми е хубаво, че вече съм на свобода.

Имах толкова много да й казвам, толкова много да я питам, но исках да го направя, след като се съвземеше напълно, така че се въздържах.

— Къде е баща ми? — попита тя.

— В Лондон.

— В Лондон? — повдигна вежди тя.

— Да. Това е дълга история. Корделия те чака у вас.

— Как е тя? Искам да кажа, нали не…

— Не се тревожи. Добре е. — Усмихнах се. — Расте с всеки изминат ден.

Изабел се усмихна.

— Добре. — След пауза добави: — Той плати ли откуп?

— И това е дълга история.

— Разкажи ми.

— По-късно, когато си отдъхнеш.

— Не, сега ми разкажи. През тези два месеца само това ми беше на ума. Какво става у дома? Разказвай.

И аз й разказах всичко. За първоначалните искания за откуп, за дългото мълчание след пропадналия полицейски рейд и след това за подновените искания, когато предложих „Блумфийлд Уайс“ да погълне „Декер“. Разказах й за възможното съучастие на Рикардо и Едуардо с Франсишко в заговор за убийството на Мартин Белдекос и в организирането на отвличането ни, с цел да предотвратят разкриването на перачницата за пари на Франсишко. И накрая й разказах как откраднахме сина на Франсишко, за да го принудим да ни сътрудничи.