Майкъл Ридпат - Сити

Внезапна мисъл се стрелна през съзнанието ми като струя леден въздух, от която целият настръхнах. Не беше абсурд. Беше се случило. А и след като познавах Джейми, вече виждах как е станало. Джейми беше амбициозен и обичаше да поема рискове. И досега винаги бе успявал. Беше чаровен, интелигентен, работеше упорито, зарът винаги падаше на неговото число. Имаше късмет. Ако беше успял да спаси сметката на Франсишко и другите като нея, щеше да си изгради свой собствен бизнес, да спечели онази милионна премия и кой знае, може би един ден да се превърне във втори Рикардо. За него парите си бяха пари. Съсипаните от международната дрога съдби и животи бяха просто една абстракция, за която можеха да се тревожат само изкукуригали интелектуалци като мен, но не и Джейми. Не, той нямаше да се остави да го хванат. Не и Джейми.

Същото беше и с Лусиана. Той можеше да съблазни безнаказано жената на Рикардо. Никой не можеше да го хване. Не и Джейми.

Но накрая беше заловен. От мен. И какво щях да правя сега?

Чух го да идва към всекидневната. Обърнах се и чашата се изплъзна от ръката ми, като видях какво носеше.

Пушка.

Той се приближи до мястото, където беше седял, и люшна дулото към лицето ми. Очите му се заковаха в моите. Чувствата, кипели допреди малко в тях, сега бяха като замръзнали. Господи, та той се канеше да ме застреля!

— Джейми, аз съм твой приятел, нека да ти помогна.

Той повдигна дулото към мен, поколеба се, после го обърна към лицето си.

— Не! — изкрещях.

Но той натисна спусъка.

Двамата с Изабел седяхме на една пейка на Кабът Скуеър, в подножието на голямата бяла кула. Денят беше топъл, но без да е горещ. Банкерите се въртяха наоколо със запретнати до лактите ръкави, а куриерите препускаха по тениски и шорти. Слънцето блестеше в злато и сребро по повърхността на заобикалящата ни вода.

Бяха изминали три ужасни дни. Хаосът. Полицията. Разпитите. И сетне Кейт. Истерична, гневна, виновна. Обвиняваща мен, обвиняваща Джейми, но най-вече обвиняваща себе си. Чувствах се безсилен. Не можех да я успокоя, никой не можеше, но поне бях до нея. Беше оставила Оливър при сестра си, слава богу, но и той знаеше, че се е случило нещо ужасно лошо. С ужас и тъга осъзнах, че един ден ще научи точно какво.

Чувствах се виновен, че трябва да си тръгна, но трябваше да го направя. А и беше толкова хубаво да видя отново Изабел. Тя дълго ме държа в прегръдките си, а после предложи да се поразходим до Канари Уорф покрай реката. Говорих за Джейми, преднамерено, като изследвах вихъра от емоции, предизвикан от смъртта му, а тя слушаше. Това помогна.

Седяхме загледани във високата бяла кула.

— Мога да си представя какво става сега там горе — каза Изабел. — Сипят се поздравления. Пазарът се вдига. Рикардо притежава фирмата.

— Иска ли ти се да бъдеш горе?

— Срам ме е да си го призная след всичко, което се случи. Но има нещо такова.

— Не мога да повярвам, че той успя. Че победи.

— Той винаги побеждава.

— Знам. — Извърнах се към нея. — Какво мислиш да правиш сега?

— Разговарях много с татко. Той казва, че офертата за поглъщане на „Декер Уорд“ го е накарала да проумее, че „Банко Оризонте“ трябва да има и международна дейност. Иска да започне с Лондон. Иска аз да ръководя бюрото тук.

— Ще го направиш ли?

— Мисля да приема. Това ще е възможност да управлявам банковото дело така, както аз искам. Отначало дейността ни ще бъде много ограничена, но аз мога да направя така, че да заработи добре.

— Добра идея.

— А ти? Какво ще правиш? Ще се опиташ ли да си намериш друга работа в Сити?

— Няма да стане. Не и след онова, което се случи с Джейми. И онова, с което се разминах на косъм. Пушкин надделя. Мисля да завърша проклетата си дисертация. — Въздъхнах. — Страшно ми се иска, но ще трябва да заработвам и по някоя лира през това време. Мога да се опитам да си намеря работа като учител по руски в някое частно училище. Може да стана и треньор по ръгби. Не знам.

— Това в Лондон ли ще става? — попита тя.

— Да, би трябвало.

Замълчахме. Изабел гледаше огромната кула пред нас.

— Би могъл да останеш в Лондон с мен — каза тя, — в квартирата ми. Утре мисля да се пренасям там.

Усмихнах й се, но поклатих глава.

— Не мога да бъда твоя държанка.

— О, Ник, не бъди толкова горд! — Изабел направи пауза. — Но мога да те разбера. Господ ми е свидетел, че прекарах по-голямата част от живота си в опити да не живея на гърба на баща си. В действителност прекарах толкова много време така, че досега не разбирах колко много ме обича.