Майкъл Ридпат - Сити

Трезво погледнато не можех да обвинявам Стал. Той се бе държал точно както бях очаквал. Нямах причина да считам, че „Блумфийлд Уайс“ ще са поне мъничко по-човечни от „Декер“.

Обадих се на Луиш. Той веднага вдигна слушалката.

— Ник? — Беше останал без дъх, беше изпълнен с надежда.

Само за миг я разруших.

— Стал няма да промени решението си. „Блумфийлд Уайс“ продължават със сделката.

— Не! — изкрещя Луиш. Последва мълчание, докато събираше сили да се съвземе. — Не можа ли да го убедиш? Този човек нищо ли не изпитва? Дали и аз да не говоря с него?

— Няма смисъл, Луиш. Той няма да промени решението си.

— Ще му се обадя — реши той. — Ще му разкажа всичко.

Оставих го да опита късмета си и той. Нямаше никакъв шанс, знаех го.

През нощта почти не спах. В два станах и се обадих на Луиш. Не успя да ме изненада, че е претърпял неуспех със Стал. Последната ни надежда беше да успее да убеди похитителите, че няма смисъл да убиват Изабел, защото той ще им плати. Луиш беше оптимист, но аз — не. Едуардо не се нуждаеше от пари. Той ме мразеше. По всяка вероятност ненавиждаше и Изабел.

Следващият ден, четвъртък, беше безкраен. Чувствах стаята си като килия. Не можех да я напусна, освен за да се измия и да ям по най-бързия начин. Избягвах по всички възможни начини Кейт и Джейми, гълтах залъците надве-натри и веднага се пъхвах пак в стаята си.

Поне знаех, че Изабел още е жива, а докато беше жива, значи имаше надежда. Имаше вероятност похитителите да се смилят над нея. Може би щяха да се върнат отново на искането си за откуп, както бе предположил Нелсън.

Не можех да си намеря място в стаята, не можех и да работя; стрелките се влачеха по-бавно и от охлюви. Очаквах Луиш да ми съобщи резултата от опита си да убеди Зико да остави Изабел жива. Лошото беше, че не Зико беше човекът, който трябваше да бъде убеждаван, а Едуардо.

И изведнъж ми просветна. Не можех да разговарям с Едуардо, но с Рикардо поне имаше реална вероятност да стигна донякъде.

Хукнах надолу, сграбчих слушалката и набрах номера.

— „Декер“.

Колко беше странно да чуя отново този глас. Толкова отчетлив и уверен.

— Обажда се Ник Елиот.

За момент настъпи тишина.

— Да, Ник, какво мога да направя за теб? — Гласът му беше студен, но учтив.

— Искам да говоря с теб.

— Слушам те.

— Не, не по телефона. Очи в очи. Ще се срещнем на една от пейките пред „Корни и Бароу“. — Погледнах часовника си. Два без петнайсет. — В три.

— Добре — каза той и затвори.

Помолих Кейт да ме откара на гарата. Пътят ни мина в мълчание. Не ме попита какво съм си наумил, а и аз не й споменах. В три и десет стигнах до пейките пред „Корни и Бароу“. Рикардо вече ме чакаше.

Седнах до него. Денят беше топъл и той беше без сако, само по риза с навити ръкави. Гледаше втренчено ръждясалия кораб, закотвен завинаги на пристана. Внезапен смях се разнесе от отворените врати на „Корни и Бароу“ — неколцина закоравели обедни пияници се изсипаха в слънчевия ден. Над и зад нас се извисяваше кулата на Канари Уорф, горда и бяла в следобедното слънце.

— Какво искаш? Зает съм — каза той, без да ме погледне.

— Изабел е жива — казах. Наблюдавах го внимателно и ми се стори, че зърнах някакво едва доловимо трепване на тялото му, мигновено разширяване на очите му, но всичко това изчезна още преди да съм сигурен. — Но на теб това ти е известно, нали?

— Не го знаех — отвърна той. — Радвам се да го чуя.

— Но знаеш, че „Блумфийлд Уайс“ е в преговори с лорд Къртън относно поглъщането на „Декер Уорд“, нали?

Този път той не каза нищо.

— Бащата на Изабел е получил съобщение от похитителите, че ако до петък „Блумфийлд Уайс“ не се откаже от сделката, тя ще умре.

Пак не последва реакция. Въпреки това продължих.

— Искам ти и Едуардо да знаете, че разговарях със Сидни Стал и го помолих да спре поглъщането. Той не се вслуша в молбата ми. — Усещах как отчаянието набъбва в мен. — Рикардо, не мога да спра това поглъщане! Трябва да ми повярваш!

Той се извърна към мен. Студените му сини очи ме огледаха и ме прецениха.

— Защо ми казваш всичко това? — попита ме накрая той.

— Защото ти си организирал отвличането! Или ако не си, тогава го е направил Едуардо, което всъщност е едно и също. А аз не искам да я убиваш. — Вече му се молех. Не знаех какво друго да направя.

Рикардо гледаше през мен, лицето му беше ледено.

— Ти ме предаде. Ти се опитваш да продадеш компанията ми на най-големия ми съперник. И идваш тук с някаква налудничава история за това, как съм бил организирал отвличането на една от собствените ми служителки. Искам не по-малко от теб Изабел да е жива. Дори повече от теб. Не знам нищо за отвличането, Ник. Така че не мога да ти помогна. А сега трябва да се връщам на работа.