Майкъл Ридпат - Сити

Той се изправи и бързо закрачи обратно през площада към Кулата.

— Добре, тогава поне поговори с Едуардо — подвикнах отчаяно, докато притичвах покрай него. Той не ми обърна никакво внимание. — Едуардо не можеше да не знае какво става. Говори с него.

— Остави ме на мира, Ник — каза той и ме прониза с ледения си поглед.

Спрях и го проследих с поглед до бронзовите врати на кулата.

— Рикардо! — извиках подире му. — Не можеш да я оставиш да умре! Не можеш!

Гласът ми отекна в околните сгради. Рикардо не се обърна.

Върнах се у Джейми и Кейт. Метро, влак и после пеша от гарата. Прибрах се към шест.

През цялото време умът ми проиграваше срещата ми с Рикардо. Той беше убедителен с отрицанието си за всякаква съпричастност с отвличането на Изабел. Но нали винаги беше убедителен? Винаги. Имаше вероятност Едуардо да е организирал отвличането без знанието на брат си. Може би Рикардо щеше да говори с него. Да го убеди да не убива Изабел. Да го убеди да я пусне!

Сламките на давещия се.

Погълнах вечерята си за десет минути и пробърборих на Джейми нещо в смисъл, че си имам още проблеми с дисертацията. После се прибрах в стаята си и се загледах в празното пространство.

Двамата с Луиш бяхме сигурни, че Зико ще му се обади в полунощ бразилско време, което отговаряше на четири сутринта в Англия. Едва ли щях да мигна дотогава.

В единадесет Кейт почука на вратата ми.

— Просто да ти кажа лека нощ. Отивам да си лягам.

— Лека нощ.

Тя приседна на леглото.

— Какво става, Ник? Какво има?

— Нищо.

— Разбира се, че има нещо. Не е свързано само с поглъщането, нали? Има и още нещо.

И в този миг сякаш отстрани дочух как някой друг изтърси всичко.

— Не успея ли да измисля някакъв начин да спра „Блумфийлд Уайс“ от поглъщането на „Декер“ през следващите пет часа, Изабел ще умре.

— Но аз си мислех…

— Че е мъртва ли? Е, хубавата вест е, че не е. Лошата обаче е, че скоро ще умре — казах горчиво.

— Но защо похитителите ще ги е грижа дали „Декер“ ще бъде погълната?

Споделих с нея теориите си за Рикардо и Едуардо.

Тя ме слушаше смаяна.

— Не мога да повярвам!

— Можеш ли да измислиш някакво друго обяснение?

Кейт се навъси, поклати глава и попита:

— И какво ще правиш?

— Ще чакам крайния срок.

— О, господи! Говорил си с „Блумфийлд Уайс“?

Кимнах.

— И те изобщо не обърнаха внимание?

Въздъхнах и кимнах повторно.

— А Рикардо?

— Днес следобед ходих да се срещна с него. Мълча си. Отрече всякаква съпричастност с отвличането и си тръгна.

— Вярваш ли му?

— Знаеш колко убедителен може да е Рикардо — поклатих глава.

— Знам. — Тя се замисли за момент. — А Андрю Къртън?

Само я изгледах втренчено.

— Той не може ли да направи нещо? — попита тя. — Разговаря ли с него?

— Господи! Изобщо не ми хрумна. — В следващия миг свъсих вежди. — Едва ли ще спре сделката заради мен, не е ли така? Искам да кажа, че това е единственият му шанс да продаде компанията.

— Не можеш да разбереш, без да опиташ.

Погледнах часовника си. Единайсет и петнайсет. Само пет часа до крайния срок на Зико.

— Знаеш ли къде живее? — попитах Кейт.

— Нямам представа. Но можем да се обадим на справки.

— Сигурен съм, че го няма в справочника. — Пробвах. Така се и оказа.

— Джейми може да го знае — каза Кейт. — Мисля, че е ходил у тях.

— Не искам да намесвам Джейми в тази работа.

— Нямаш избор.

Джейми тъкмо подсушаваше съдовете в кухнята.

— Знаеш ли къде живее лорд Къртън? — попитах го задъхано.

Той се обърна и се навъси.

— Защо?

— О, хайде, Джейми, кажи ни — сряза го Кейт.

— Някъде на Кенсингтън Скуеър. Номера не го помня.

— Хайде, Ник. Ще те закарам — каза Кейт.

— Какво става? — попита Джейми.

— После ще ти кажа — викна Кейт вече от вратата.

Пътят ни отне четиридесет и пет минути. Кейт караше бързо — нямаше много движение. Стигнахме Кенсингтън Скуеър, но нямахме и представа къде точно е къщата на лорд Къртън.

На задната седалка на колата на Кейт се търкаляше стар плик. Взех го, пъхнах в него ръководството по обслужване на автомобила и си избрах една къща. Натиснах звънеца. След две минути някакъв сивокос мъж в старомоден халат отвори вратата. Не беше от тия, които изпадат в паника от среднощни звънци.

— Лорд Къртън? — попитах го.

— Сбъркали сте адреса. Той не живее тук.

— Извинете, сър, но имам спешно съобщение за него — казах и показах неразпечатания край на плика. — Бихте ли ми казали къде точно живее?