Майкъл Ридпат - Сити

Стал също огледа внимателно залата. Личеше, че му хареса. И то много.

— Дуайт, как мислиш, дали не можем да подредим кътчето ни тридесет и осмия етаж по същия начин?

Хвърлих поглед към двамата банкери и с мъка потиснах усмивката си.

— Не знам, Сидни — отговори Дуайт. — Ще трябва да вземем малко стари снимки на родата ти. Сигурен съм, че ще можем да намерим художник, който да ги поразкраси малко.

Стал се изсмя.

— Ще ги накарам да лепнат баба ми. Знаеш ли, тя беше селската сваха. Да знаеш само какъв майстор беше да урежда сватби — ама ей така, от нищо.

В този момент вратата се отвори и лорд Къртън прекрачи прага. С високата си стройна фигура, дългата светла коса и елегантния си костюм той беше въплъщение на достойнството и сигурността.

— Добро утро — поздрави той и протегна ръка. — Приятно ми е, Андрю Къртън.

Стал стисна ръката му.

— Сидни Стал. Това са Дуайт Годфри и Джери Шварц. С Ник Елиот се познавате.

— Не мога да си спомня — отвърна той, но пое ръката ми и се усмихна дружески.

Стал ме изгледа леко навъсен.

— Ник доскоро е работил в „Декер Уорд“.

Къртън на свой ред свъси чело.

— В групата по развиващите се пазари — добавих бързо аз. — Срещали сме се веднъж.

— О, съжалявам. Познавам повечето хора от групата, но за вас не можах да се сетя. Качихте се на друг кораб, така ли?

— Нещо от този род, сър.

Студените очи на Къртън ме изучаваха няколко секунди, после той се обърна към Стал.

— Заповядайте, господа, седнете. — На вратата се почука и един човек с външност на лакей внесе кафето. — Както виждате, сам съм, нали така пожелахте. Не съм казал на никого от фирмата за посещението ви, но ще ви призная, че съм любопитен да разбера за какво става дума.

— Добре, господин… е… — Стал се поколеба, оказал се непривично неподготвен за ситуацията. — Имате ли нещо против, ако ви казвам Анди?

— Няма проблеми, Сид — усмихна се Къртън.

Усетих как Дуайт Годфри леко се стегна. Явно Стал предпочиташе Сидни пред Сид.

— Добре, Анди. Работата е съвсем проста. Искаме да ви направим оферта за компанията ви.

Къртън се отпусна в стола си.

— Поласкан съм — отвърна той. — „Декер Уорд“ обаче се развива с много бърз темп и ние очакваме този растеж да продължи. Не мисля, че моментът е особено подходящ за такова нещо.

— Прав сте — каза Стал и зачака.

— Е — каза Къртън с приятна усмивка. — Трябва да ви кажа, че ме заинтригувахте. Каква цена предлагате?

— Десет милиона лири.

— Десет милиона! — изсумтя Къртън. — Това е пълен абсурд! Предполагам сте наясно, че финансовите ни резултати са тайна, но годишните ни печалби са значителни.

— О, това ни е известно — отвърна Стал, фиксирайки Къртън с кафявите си очи. — Работата обаче е там, че си имате проблеми с групата за развиващите се пазари. Не ни е известно обаче дали сте наясно колко е голям проблемът ви.

Къртън вече показа явни признаци на интерес.

— Ако съм ви разбрал правилно, имате предвид сделката, която сключихме миналия месец с Мексико?

— Да, и още нещо.

— Вярно, сделката не се разви особено сполучливо. Моментът не беше избран съвсем подходящо. Когато обаче доминирате определен пазар, както в нашия случай, понякога просто нямате избор. Мога обаче да ви уверя, че ще се справим. Вижте, ако искате да говорим за развиващите се пазари, може би трябва да повикам Рикардо Рос. — И той посегна към телефона.

— Не, недей, Анди — спря го Стал. — Има и още нещо. Ник?

— Сър, известно ми е, че Рикардо е закупил мексикански облигации на стойност четири милиарда долара и два милиарда дълг от други латиноамерикански длъжници. Както знаете, пазарът рязко се срина за последните две седмици. Повече от сигурен съм, че загубите на „Декер“ са повече от милиард и половина долара.

Къртън не отговори веднага. Изражението му от учтиво внимание се промени в явна враждебност. Разбира се, че това му дойде малко множко. Бяха го оставили в неведение като последния глупак. Беше притиснат в ъгъла. Оставаше му само един изход — да си пробие път с бой.

— Кой сте вие, по дяволите? — изръмжа ми той. — Да не сме ви изритали?

— Напуснах, преди да ви дам тази възможност, сър.

Той се обърна към Стал.

— Не мога да разбера как е възможно да се вслушвате в думите на този човек. Той дрънка очевидни безсмислици. Съчинил си е всичко от начало до край.

— За съжаление думите му се покриват напълно с онова, което наблюдаваме на пазара, Анди — отвърна Стал. — Имам му доверие.