Майкъл Ридпат - Сити

— Е, аз пък му нямам. И мисля, че трябва да си тръгвате. Не съм длъжен да слушам такива подмятания.

Стал се изправи.

— Добре, Анди. Вдигаме си задниците. Провери обаче все пак думите на Ник. Винаги можеш да ни се обадиш, ако промениш решението си. Но ще те помоля нещо, нямаш нищо против, нали? Не казвай на Рос за приятелския ни разговор. Поне докато не се увериш, че не крие нищо от теб.

Къртън ни изпрати с ледено мълчание.

Стал ми позвъни на следващия ден по обед.

— Къртън иска да разговаряме. Този път обаче желае да проведем разговора в нашата кантора. Можеш ли да дойдеш в три?

— Идвам.

Нямах никакво време, но успях да се пременя в костюм, да стигна с велосипеда до гарата, да хвана влака за Лондон, после метрото до Ливърпул стрийт и в три без десет да се добера до кантората на „Блумфийлд Уайс“. Срещнахме се в залата за конференции: Къртън, Стал, двамата корпоративни финансисти и аз. Помещението беше много по-семпло и безцветно от онова, в което се бяхме срещнали в „Декер Уорд“, но от прозорците му се разкриваше чудесната гледка на един гигантски железен фалос, сякаш довян от вятъра. Този път Къртън беше в компанията на мъж, когото представи като Гайлс Тилфорд от „Тилфорд и Ко“, един бутик за корпоративно финансиране. Фактът, че бе довел със себе си независим съветник, беше обнадеждаващ. Това навяваше мисълта, че разговорите ни може да стигнат до нещо конкретно.

— Хайде, Анди, давай — каза Стал.

Къртън се справи добре. Запази хладнокръвие. Макар и да изглеждаше замислен, не напомняше на човек, току-що открил, че холдингът му, за който е смятал, че струва няколко десетки милиона долара, внезапно се е стопил до някакви си нищожни пет милиона.

А такава беше истината.

— Може би не е зле отново да повторите подробностите от офертата си…

Преговорите течаха бързо. А и нямаше как да бъде другояче. Всяко следващо влошаване на пазара щеше да обезцени „Декер Уорд“ още повече. Стал напусна Лондон, но Годфри и Шварц останаха и ме държаха в течение. Къртън внимаваше Рикардо да не надуши нещо. Изпрати в Канари Уорф трима свои доверени хора под прикритието на вътрешна ревизия. Това явно обезпокои донякъде Рикардо, но не събуди подозренията му. Той беше уверен, че може да се справи с всякакви вътрешни ревизори.

Всеки ден си купувах „Уолстрийт Джърнъл“. Мексиканската сделка бе застинала в положение, което нито се влошаваше, нито се подобряваше. Не се знаеше каква съдба очаква закона на Пинък в американския конгрес. Беше изместен до известна степен от преговори относно кои военни бази в континенталните Съединени щати да бъдат закрити.

Не ми беше лесно да се съсредоточа върху дисертацията си, но полагах всички усилия. Докато си седях в стаята на горния етаж на къщата на Джейми и Кейт, разумът ми непрекъснато се връщаше на сделката. Бях в приповдигнато настроение. Прекарвах много часове с представата за физиономията, която щеше да се изпише върху лицето на Рикардо, когато разбереше за продажбата на „Декер“. И то на кого! На „Блумфийлд Уайс“! Дори и той не би могъл да запази хладнокръвие в този момент. Двамата с Едуардо вероятно си имаха скътани парици за такива ситуации, но простата загуба на пари едва ли щеше да нарани толкова гордостта на Рикардо, както удар от този род. Това щеше да е истинско публично унижение. Да се окаже, че могъщата машина на „Декер“, от която всички на пазара трепереха, всъщност е най-обикновена купчина хартия.

Помислих си за Изабел и се усмихнах мрачно. Бях сигурен, че на нея щеше да й хареса. Ако беше жива. Познатото повтарящо се трескаво чувство на вина се завърна. Помислих си дали да не позвъня пак на Луиш да проверя за някакви новости, но нямаше смисъл. Знаех, че щеше да ми се обади веднага щом научеше нещо.

Изпитвах известни угризения за останалите хора, които работеха в „Декер“: Шарлот Бакстър, Мигел, Педро, и, разбира се, Джейми. „Блумфийлд Уайс“ обаче възнамеряваха да задържат повечето от тях — в действителност те купуваха хората. Екипът наистина беше добър: дори и без Рикардо те щяха да са най-добрите на пазара.

Размишленията ми бяха прекъснати от почукване на вратата.

— Да!

Беше Кейт. Лицето й беше сериозно. Носеше един кафяв плик. Отворен. Познах го веднага.

Проклятие! Това беше вътрешен доклад, подготвен от анализатори в „Блумфийлд Уайс“ за състоянието на „Декер“.

— Къде го намери? — попитах я.

— Долу до телефона.

По дяволите! Бях звънил на Дуайт Годфри, когато Кейт беше отишла да вземе Оливър от занималнята. Годфри бе искал да узнае дали докладът на „Блумфийлд Уайс“ съвпада с онова, което съм видял в „Декер“. Нямаше големи разминавания. Но го бях забравил до телефона.