Хенинг Манкел - Петата жена

— И така, смятам, че трябва да започнем да копаем — предложи той накрая. — Веднага щом мъглата се вдигне и Хансон разбере кой е обработвал земята. И дали на нея е имало някакви съществени изменения след 1967-а.

Дълго време царя гробно мълчание. Всички размишляваха над казаното от Валандер. Накрая се обади Пер Окесон.

— Звучи хем невероятно, хем много убедително — отбеляза той. — Предполагам, че трябва да го приемем на сериозно.

— Най-добре да не се разчува — рече Лиса Холгершон. — Няма нищо, което зяпачите да обичат повече от стари неразрешени случаи, при които безследно изчезнали хора отново изплуват на повърхността.

Бяха взели решение.

Валандер искаше да прекрати срещата колкото се може по-скоро, защото всички ги чакаше много работа.

— Катарина Таксел — допълни. — Тя също е изчезнала. Напуснала е дома си с червен „Голф“, шофиран от неизвестно лице. Заминала е набързо. Естествено, в Лунд Бирш очаква да кажем нещо. Майка й иска да я обявим за общонационално издирване. Което едва ли можем да й откажем, защото тя се явява най-близката й роднина. Но според мен трябва да изчакаме. Поне още някой и друг ден.

— Защо? — попита Пер Окесон.

— Подозирам, че тя ще се обади — увери го Валандер. — Естествено, не на нас, а на майка си. Катарина Таксел знае, че тя се тревожи. Ще й се обади, за да я успокои. Уви, съмнявам се, че ще й каже къде е. Или с кого.

Този път Валандер се обърна направо към Пер Окесон.

— Искам някой да стои в дома на майката на Катарина. Някой, който да запише разговора. Рано или късно обаждането ще дойде.

— Ако вече не е станало — каза Хансон и стана. — Дайте ми телефонния номер на Бирш.

Получи го от Ан-Брит Хьоглунд и изхвърча от стаята.

— Е, това беше всичко засега — обобщи Валандер. — Нека се съберем пак тук в пет часа. Освен ако нещо не се случи преди това.

Когато Валандер влезе в кабинета си, телефонът звънеше. Беше Мартинсон. Попита дали Валандер може да дойде в дома му към два часа да се видят. Валандер обеща да бъде там. После излезе от участъка. Обядва в „Континентал“. Всъщност не смяташе, че му е по джоба. Но беше гладен и нямаше време. Седна сам на една маса до прозореца. Кимаше на разни познати, които преминаваха покрай масата му. Почувства се наранен, задето никой не спря да му изкаже съболезнованията си за смъртта на баща му. Некрологът беше отпечатан във вестника. Новините за това кой е починал бързо се разчуват. Юстад беше малко градче. Поръча си атлантическа писия и една бира. Келнерката беше млада и се изчервяваше всеки път, щом я погледнеше. Състрадателно се запита как ли ще се справя с работата си.

В два часа позвъни на вратата на Мартинсон. Отвори му самият той. Седнаха в кухнята. Къщата беше тиха. Мартинсон беше сам у дома. Валандер попита за Терес. Беше се върнала в училище. Баща й седеше пребледнял, стиснал зъби. Валандер никога не го беше виждал толкова унил и потиснат.

— Какво да правя? — попита Мартинсон.

— Какво казва жена ти? Какво казва Терес?

— Че трябва да продължа, естествено. Не те искат да напусна, а аз.

Валандер чакаше, но Мартинсон не каза нищо повече.

— Помниш преди няколко години — поде Валандер, — когато застрелях един човек в мъглата при Косеберя. И прегазих друг на моста към Йоланд. Отсъствах почти година. Вие даже смятахте, че съм напуснал. После се случи онова с адвокатите Торштенсон. И изведнъж всичко се преобърна. Щях да пиша молбата си за напускане, а вместо това се върнах на работа.

Мартинсон кимна. Спомняше си.

— Сега, като погледна назад, се радвам, че го направих. Единственото, което мога да те посъветвам, е да не прибързваш. Изчакай с решението. Поработи още малко. После вземи решение. Не те моля да забравиш. Моля те за търпение. Липсваш на всички. Знаем, че си добър полицай. Личи си, когато те няма.

Мартинсон отбранително заразмахва ръце.

— Не съм чак толкова важен. Умея някои неща. Но не бива да си въобразяваш, че съм незаменим.

— Никой не може да замени точно теб — каза Валандер. — За това ти говоря.

Валандер очакваше, че разговорът ще се проточи дълго. Мартинсон седя мълчаливо няколко минути. После стана и излезе от кухнята. Като се върна, си беше облякъл якето.

— Ще тръгваме ли? — попита той.

— Да — каза Валандер. — Чака ни много работа.

В колата, докато пътуваха към участъка, Валандер му разказа накратко за събитията от последните дни. Мартинсон слушаше, без да прави коментари.

Когато влязоха, на пропуска ги спря Ебба. Тъй като тя въобще не приветства Мартинсон с „добре дошъл“, Валандер веднага схвана, че се е случило нещо.