Хенинг Манкел - Петата жена

— Госпожо Таксел, нуждаем се от помощта ви. Трябва да получим отговори на някои въпроси, свързани с Катарина.

— Защо мислите, че тя знае нещо за тези ужасяващи убийства? Съвсем наскоро роди.

— Не смятаме, че е замесена по някакъв начин — любезно отвърна Валандер. — Но сме длъжни да проверим всеки, който би могъл да има някакви сведения.

— Какво би могла да знае тя?

— Именно това се надявам да ни кажете.

— Не можете ли вместо това да я издирите? Не разбирам какво се е случило.

— Сигурен съм, че тя е в безопасност — каза Валандер, но не успя напълно да прикрие колебанието си.

— Никога не е постъпвала така преди.

— Госпожо Таксел, имате ли някаква идея къде може да е тя?

— Казвам се Хедвиг.

— Знаете ли къде може да е тя?

— Не. Умът ми не го побира.

— Вероятно Катарина има много приятели?

— Не, няма. Ала тези, които има, са й много близки. Нямам представа къде може да е.

— Може би има някой приятел, с когото не се вижда толкова често? Или някого, с когото се познава отскоро?

— Кой би могъл да е бъде?

— Или може би някой стар познат, с когото е подновила отношенията си?

— Щях да знам за това. Ние имаме много добри отношения. Много по-добри, отколкото обикновено между майка и дъщеря.

— Не смятам, че е имало някакви тайни помежду ви — търпеливо рече Валандер. — Но много рядко човек знае всичко за някой друг. Например знаете ли кой е баща на детето й?

Валандер не бе възнамерявал да хвърли въпроса в лицето й. Тя се сви.

— Опитвах се да я накарам да говори за това — рече тя. — Ала тя отказваше.

— Значи не знаете кой е той? Нямате ли поне някакво предположение?

— Не знаех дори, че се вижда с някого.

— Но сте знаели, че е имала връзка с Йожен Блумберг?

— Знаех. Не го харесвах обаче.

— Защо не? Защото е бил вече женен?

— Не знаех за това, преди да видя некролога му във вестника. Бях шокирана.

— Защо не го харесвахте?

— Не знам. Беше неприятен.

— А знаехте ли, че е малтретирал Катарина?

Ужасът й беше неподправен. За миг на Валандер му стана жал за нея. Светът й се разпадаше. Сега ще бъде принудена да осъзнае колко малко неща е знаела за дъщеря си. Как доверието, което е смятала, че съществува помежду им, не е било друго, освен външна обвивка.

— Нима я е биел?

— По-лошо от това. Малтретирал я е по различни начини.

Тя го изгледа невярващо, но разбра, че казва истината. Не можеше да се предпази от нея.

— Смятам също, че по всяка вероятност Йожен Блумберг е бащата на детето й. Въпреки че са се разделили.

Тя бавно поклати глава. Мълчеше. Валандер се уплаши да не получи нервна криза. Погледна към Ан-Брит Хьоглунд. Тя кимна. Реши, че му дава знак да продължи. Бирш стоеше неподвижен зад тях.

— Приятелите й — каза Валандер. — Трябва да се срещнем и да поговорим с тях.

— Вече ви казах кои са. И вие разговаряхте с тях.

Тя изреди три имена. Бирш потвърди с кимване.

— И няма никой друг?

— Не.

— Членува ли в някое дружество?

— Не.

— Ходила ли е на екскурзии в чужбина?

— Обикновено пътуваме заедно веднъж в годината. Най-често през зимната ваканция на учениците. До Мадейра, Мароко, Тунис.

— Тя няма ли някакво хоби?

— Чете много. Обича да слуша музика, но фирмата за козметика поглъща голяма част от времето й. Работи много.

— И нищо друго?

— Понякога играе бадминтон.

— С кого? С някоя от трите си приятелки ли?

— С една учителка. Струва ми се, че се казва Карлман. Не я познавам обаче.

Валандер не можеше да прецени дали това е важно. Ала все пак това беше ново име.

— В едно и също училище ли работят?

— Вече не. По-рано, преди няколко години.

— Спомняте ли си малкото й име?

— Никога не сме се запознавали.

— Къде играеха обикновено?

— На стадион „Виктория“. От апартамента й се стига много бързо пеша.

Бирш дискретно напусна стаята и излезе в антрето. Валандер знаеше, че ще започне да издирва жената с фамилия Карлман.

Отне му по-малко от пет минути.

Бирш направи знак на Валандер, който се изправи и излезе в антрето. Междувременно Ан-Брит Хьоглунд се опитваше да изясни какво всъщност знае Хедвиг Таксел за връзката на дъщеря си с Йожен Блумберг.

— Беше лесно — каза Бирш. — Аника Карлман. Тя е правела резервациите и е плащала за игрището. Ето го адреса. Не е далеч от тук. Лунд все още е малък град.

— Тогава отиваме там — предложи Валандер.

Върнаха се в стаята.

— Аника Карлман — съобщи. — Живее на „Банкгатан“.

— Никога не съм чувала малкото й име — каза Хедвиг Таксел.