Хенинг Манкел - Петата жена

— Имотите — нетърпеливо се обади Валандер.

Усети промяната в гласа на Хансон, докато му отговаряше. Звучеше по-сериозно.

— Ровът — каза Хансон. — Там, където намерихме Ериксон да виси набучен на коловете.

— Какво за него?

— Бил е изкопан преди години. Не го е имало в началото. Никой всъщност не е разбрал защо му е било на Ериксон да го прокопава. Не му е бил необходим за дренирането. Земята е била изкопана и натрупана върху хълма, така че да стане по-висок. Точно където в момента се намира кулата.

— Не си бях представял ров — отбеляза Валандер. — Не изглежда вероятно да има нещо общо с предполагаем гроб.

— Отначало и аз си помислих същото — заяви Хансон. — После излезе наяве още нещо, което ме накара да си променя мнението.

Валандер затаи дъх.

— Ровът е бил изкопан през шейсет и седма година. — Земеделецът, с когото говорих беше сигурен. Изкопан е през късната есен на шейсет и седма.

Валандер веднага разбра важността на това, което му казваше Хансон.

— Тоест това означава, че ровът е бил прокопан по същото време, когато изчезва Криста Хаберман — вметна Валандер.

— Моят земеделец е даже още по-точен. Сигурен е, че ровът е бил изкопан в края на октомври. Помнел го заради сватба, която се състояла в Льодинге, в последния ден на октомври шейсет и седма. Ако вземем предвид датата, на която Криста Хаберман е била видяна жива за последен път, то времето напълно съвпада. Отива с колата до Свенставик. Убива я и заравя трупа й. Изниква ров. При това ров, от който няма нужда.

— Отлично — зарадва се Валандер. — Това означава нещо.

— Ако тя е там, то знам откъде да започнем да търсим — продължи Хансон. — Земеделецът твърдеше, че започнали да копаят рова югоизточно от хълма. Ериксон наел багер. Първите дни копал сам. После оставил други да се погрижат за остатъка от рова.

— Именно там трябва да започнем разкопките — каза Валандер, усещайки как неохотата му расте. Най-много от всичко му се щеше да е сбъркал. Сега беше сигурен, че Криста Хаберман е заровена там, където казваше Хансон.

— Започваме още утре — додаде Валандер. — Искам да подготвиш всичко.

— Ще бъде невъзможно да го опазим в тайна — каза Хансон.

— Трябва поне да опитаме — насърчи го Валандер. — Искам да поговориш за това с Лиса Холгершон, Пер Окесон и с останалите.

— Има нещо, което ме обърква — каза Хансон колебливо. — Какво всъщност ще докаже, ако я намерим? Че Холгер Ериксон я е убил? Можем да приемем, че е така, макар че е невъзможно да докажем вината на един мъртвец. Не и в този случай. Но с какво ще ни помогне това за разкриването на убийствата, с което се занимаваме в момента?

Въпросът беше повече от основателен.

— Най-вече ще си изясним, че сме на прав път — обобщи Валандер. — Че мотивът, който свързва тези убийства, е отмъщение. Или омраза.

— Още смяташ, че зад всичко това стои жена, нали?

— Да — отговори Валандер. — Сега повече от всякога.

Когато разговорът приключи, Валандер остана отвън в есенната вечер. Небето беше безоблачно и ясно. Лек ветрец погали лицето му.

Бавно и полека започнаха да се приближават към нещо — към центъра, който търсеше вече точно един месец.

Нямаше ни най-малко понятие какво щяха да открият там.

Жената, която се опитваше да си представи и която през цялото време се изплъзваше.

Същевременно усещаше, че може би ще може донякъде да я разбере.

Почука на вратата и влезе.

Тя внимателно открехна вратата на стаята, където спяха. Новороденото лежеше по гръб в бебешкото креватче, което бе купила същия ден. Катарина Таксел лежеше свита, в поза на зародиш, на съседното легло. Стоеше, без да мърда, и ги наблюдаваше. Сякаш виждаше себе си. Или може би в креватчето лежеше сестричката й.

Изведнъж престана да вижда ясно. Отвред я обграждаше кръв. Не само децата се раждаха в кървища. Самият живот се бе зародил в кръвта, която потича, щом човек разреже кожата си. Кръв, която си има собствени спомени за това през какви жили е текла някога. Сега вече можеше да го види по-ясно. Майка си, която пищи, и мъжът, надвесен над масата, където тя лежи просната, с разкрачени крака. Въпреки че бяха изминали повече от четирийсет години, миналото отново я връхлетя изневиделица. Цял живот се бе опитвала да избяга. Но беше невъзможно. Спомените винаги я настигаха.

Сега вече нямаше нужда да се бои от спомените. Не и сега, когато майка й беше мъртва и тя имаше свободата да прави каквото иска. Да направи всичко, което е необходимо, за да държи спомените на разстояние.