Хенинг Манкел - Петата жена

— Ще ви оставим двете сами за малко — продължи Валандер. — Трябва да говорим с нея още сега.

Напуснаха къщата и потеглиха с колата на Бирш. Отне им по-малко от десет минути да стигнат. Часът беше шест и половина. Аника Карлман живееше в кооперация от началото на века. Бирш позвъни по домофона. Отговори мъжки глас. Бирш се представи и входната врата се отвори. На втория етаж го чакаше отворен апартамент. Там бе застанал мъж, който ги очакваше. Представи се.

— Аз съм съпругът на Аника. Какво се е случило?

— Нищо особено — отвърна Бирш. — Трябва само да й зададем няколко въпроса.

Покани ги да влязат. Апартаментът беше просторен и луксозно обзаведен. От стаите се чуваше музика и детски гласове. Веднага след това дойде Аника. Беше висока, носеше анцуг.

— Едни полицаи искат да разговарят с теб.

— Трябва да ви зададем няколко въпроса за Катарина Таксел — обясни Валандер.

Седнаха в стая, чиито стени бяха покрити от горе до долу с книги. Валандер се зачуди дали мъжът на Аника Карлман също не е учител.

Заговори направо.

— Колко добре познавате Катарина Таксел?

— Играехме заедно бадминтон. Но не общувахме много.

— Предполагам, знаете, че й се е родило дете?

— Не сме играли бадминтон от пет месеца именно поради тази причина.

— Възнамерявахте ли да започнете да играете отново?

— Уговорката ни беше тя да се обади.

Валандер назова поименно трите й приятелки.

— Не ги познавам. С нея бяхме просто партньори по бадминтон.

— От колко време?

— От около пет години. Преподавахме в едно и също училище.

— Нима е възможно пет години редовно да играеш бадминтон с някого, без да го опознаеш?

— Напълно възможно е.

Валандер се замисли как да продължи. Аника Карлман даваше ясни отговори. Въпреки това той усещаше как се отдалечават от нещо съществено.

— Виждали ли сте я някога в компанията на друг човек?

— Мъж или жена?

— Мъж като начало.

— Не.

— Дори и когато сте били колежки?

— Тя доста странеше от останалите. Е, имаше един учител, който проявяваше интерес към нея. Тя се държеше много безразлично. Може да се каже, че направо го отблъсна. Но имаше подход към учениците. Беше много способна. Упорита и способна учителка.

— Виждали ли сте я някога заедно с жена?

Още докато я разпитваше, Валандер вече бе изгубил всяка надежда въпросът му да доведе до нещо важно. Оказа се, че твърде рано е развял бялото знаме.

— Всъщност да. Преди около три години.

— Коя беше тя?

— Не знам как се казва, но знам какво работи. Цялата среща беше доста странна.

— Какво работи?

— Какво работи сега не зная. Но тогава сервираше в един вагон-ресторант.

Валандер смръщи чело.

— Нима сте срещнали Катарина Таксел във влак?

— Случайно я мярнах в града заедно с друга жена. Вървях от отсрещната страна на улицата. Дори не се поздравихме. Няколко дни по-късно пътувах до Стокхолм. Малко след Алвеста отидох във вагон-ресторанта. Когато плащах, разпознах жената, която работеше там. Беше същата, която видях заедно с Катарина.

— Казахте, че не й знаете името?

— Не.

— Но после разказахте за това на Катарина, нали?

— Всъщност не. Вече го бях забравила. Важно ли е?

Валандер внезапно се сети за влаковото разписание, което откри в секретера на Катарина Таксел.

— Може би. Какъв ден беше? В кой влак пътувахте?

— Как бих могла помня? — възкликна тя. — Беше преди три години.

— Може би пазите някой стар календар? Моля ви, опитайте да си спомните.

Съпругът, който досега бе седял и мълчаливо бе слушал, се изправи.

— Ще донеса бележника — каза той. — През деветдесет и първа година ли е било или през деветдесет и втора?

Тя се помъчи да си спомни.

— През деветдесет и първа година, февруари или март.

Изминаха няколко минути в мълчаливо очакване. Към музиката от вътрешността на апартамента се присъедини и звукът на телевизора. Мъжът се върна и й подаде старо черно тефтерче. Тя прелисти през няколко месеца. Скоро намери каквото търсеше.

— Пътувах до Стокхолм на деветнайсети февруари деветдесет и първа година. Влакът е потеглил в седем часа и дванайсет минути. Три дни по-късно си заминах обратно. Бях на гости при сестра ми.

— Не видяхте ли жената на връщане?

— Никога повече не я видях.

— Но сте сигурна, че е била тя? Същата, която сте срещнали на улицата тук в Лунд? Заедно с Катарина?

— Да.

Валандер замислено я изучаваше.

— И няма нищо друго, което смятате, че може да се окаже важно за нас?