Хенинг Манкел - Петата жена

— Да не би да трябва да намерят Криста Хаберман до десет? — попита Сведберг.

— Не точно, но не си и далеч от истината.

Валандер остави телефона на седалката до себе си. Остана да седи в мрака. Мислеше за тайника. Скривалището на Катарина Таксел, в което имаше старо влаково разписание.

Не го разбираше. Изобщо.

В десет вечерта вече се бяха събрали. Единственият, който липсваше, беше Мартинсон. За начало обсъдиха случилото се от сутринта. Всички знаеха, че колегата им е решил незабавно да напусне полицията.

— Ще говоря с него — предложи Валандер. — Искам да разбера дали наистина държи на решението си. Ако е така, естествено, никой няма да го спира.

Повече не коментираха. Валандер докладва накратко за това, което бе станало в Лунд. Дадоха се най-различни обяснения защо Катарина Таксел е заминала и какъв е бил мотивът й. Запитаха се дали е възможно да се проследят червената кола. Колко ли червени „Голф“-а има в Сконе?

— Една жена с новородено на ръце не може да изчезне безследно — заключи Валандер. — Според мен ще е най-добре, ако сега си наложим да проявим търпение. Трябва да продължим да работим с това, с което разполагаме. — Погледна Хансон и Хамрен. — Изчезването на Криста Хаберман — поясни той. — Едно събитие отпреди двайсет и седем години.

Хансон кимна към Хамрен.

— Искаше да научиш подробностите около изчезването й — каза той. — Последния път е била видяна в Свенставик, на двайсет и втори октомври, вторник, 1967-а. Разхождала се е из градчето. Понеже си бил там, ще ти е по-лесно да си го представиш. Макар че центърът е преустроен оттогава. Нямало нищо необичайно в това, че е излязла да повърви. Последен я забелязал един дървосекач, който се прибирал с колелото си от гарата. Това е станало в пет без четвърт следобед. Вече е било мръкнало, но тя е вървяла по осветената част на пътя. Бил е сигурен, че е тя. След това никой повече не я видял. Обаче има няколко свидетелски показания, в които става дума за неизвестна кола, която минала през селището същата вечер. Това е всичко.

Валандер седеше мълчаливо.

— Някой споменал ли е нещо за марката на колата? — попита.

Хамрен затърси из книжата. После поклати глава и излезе от стаята. Когато се върна, носеше още един куп бумаги в ръка. Никой не продума. Най-накрая намери онова, което търсеше.

— Един от свидетелите, собственик на малко стопанство, на име Юансон, твърди, че е била „Шевролет“. Тъмносин „Шевролет“. Сигурен бил за какво говори. По-рано в Свенставик имали такси със същия фасон. Само че то било светлосиньо.

Валандер кимна.

— Свенставик и Льодинге са далече едно от друго — бавно произнесе. — Но, ако не греша, по онова време Холгер Ериксон е продавал „Шевролет“.

В заседателната зала се възцари мълчание.

— Питам се дали е възможно Ериксон да е предприел едно дълго пътуване до Свенставик — продължи той. — И дали Криста Хаберман не го е придружила на връщане.

Валандер се обърна към Сведберг.

— По онова време Ериксон притежавал ли е вече стопанството?

Сведберг кимна утвърдително.

Валандер се огледа наоколо.

— Холгер Ериксон е набучен на пръти в смъртоносен капан — каза той. — Ако предположенията ни са верни, то убиецът отнема живота на жертвите си по начин, който отразява извършени в миналото злини. Смятам, че бихме могли да направим едно много нелицеприятно заключение.

Искаше му се да греши. Ала така и не го вярваше.

— Смятам, че трябва да започнем да търсим из земите на Ериксон — уточни той. — Криста Хаберман може да е погребана някъде там.

Часът беше единайсет без десет. Сряда, деветнайсети октомври.

Призори тръгнаха към стопанството.

Валандер взе със себе си Нюберг, Хамрен и Хансон. Шофираха по отделно. Валандер беше с личния си автомобил, който вече бе пристигнал от Елмхулт. Спряха при алеята, която водеше към празната къща, чернееща се подобно на самотен кораб със свален такелаж в мъглата.

Точно този четвъртък сутринта, на двайсети октомври, мъглата бе толкова плътна, че с нож да я срежеш. Бе дошла откъм морето през късната половина на нощта и сега се стелеше неподвижно над сконския пейзаж. Определиха си среща за седем, но всички закъсняха, тъй като нямаше почти никаква видимост. Валандер пристигна последен. Когато излезе от колата си, му хрумна, че приличат на ловна дружинка. Единственото, което липсваше, бяха оръжията. С неохота си помисли за задачата, която ги чакаше. Подозираше, че в земите на Холгер Ериксон е заровена убита жена. Каквото и да откриеха, ако изобщо намереха нещо, щяха да са останки от скелет. Едва ли щеше да има повече. Двайсет и седем години са много време.