Хенинг Манкел - Петата жена

— Открили са труп в езерото Крагехолмсшьон — осведоми го Мартинсон.

Първата мисъл на Валандер беше, че това съвсем не значи, че техният убиец е направил нов удар. Инцидентите с удавяне не са нещо необичайно.

— Къде? — попита Валандер.

— Има малък къмпинг от източната страна. Тялото лежало съвсем до кея.

Валандер разбра, че е твърде рано да си отдъхва с облекчение. Мартинсон продължи:

— Трупът се намира в чувал. Мъж е.

Всичко се повтаря , помисли си Валандер. Стомахът му отново се сви на възел.

— Кой се обади? — попита Сведберг.

— Гост на къмпинга. Обади се от мобилния си телефон. Беше много разстроен. Звучеше, сякаш повръща право в ухото ми.

— По това време никой не ходи на къмпинг — възрази Сведберг.

— Има каравани, които са там на разположение целогодишно — каза Хансон. — Знам къде е.

Валандер внезапно се почувства неспособен да се справи с положението. Прииска му се да зареже всичко. Навярно и Ан-Брит Хьоглунд се чувства по същия начин. Тя скочи на крака и това го извади от унеса му.

— Най-добре да тръгваме — предложи тя.

— Да — съгласи се Валандер. — Най-добре е незабавно да тръгнем.

Понеже Хансон знаеше къде трябва да отидат, Валандер седна в неговата кола. Другите ги следваха. Хансон шофираше бързо и небрежно. Валандер неволно удряше въображаеми спирачки с краката си. Телефонът в колата иззвъня. Беше Пер Окесон, който искаше да говори с Валандер.

— Какво чувам? — попита той. — Пак ли се е случило?

— Твърде рано е да се каже. Но има такава опасност.

— Какво те кара да мислиш така?

— Ако ставаше дума за тяло, което се носи по водата, можем да предположим, че става дума за нещастен случай или самоубийство. Но труп в чувал говори за убийство. Не може да е друго.

— Дявол да го вземе! — изруга Окесон.

— И аз това казвам.

— Дръж ме в течение. Къде си сега?

— На път за Крагехолмсшьон. Предполагам, че ще сме там след двайсетина минути.

Валандер затвори. Направи му впечатление, че пътуват в същата посока, в която бяха намерили куфара. Крагехолмсшьон се намираше в хипотетичния триъгълник, който бе очертал по-рано.

Хансон, изглежда, си мислеше за същото.

— Езерото се намира по средата между Льодинге и гората при „Маршвинсхолм“ — отбеляза той. — Разстоянията не са големи.

Валандер грабна телефона и набра номера на Мартинсон. Колата се намираше точно зад тях. Мартинсон вдигна.

— Какво още ти каза? Човекът, дето се обади? Как се казваше?

— Струва ми се, че не си каза името. Но беше от Сконе.

— Труп в чувал. Откъде е знаел, че в чувала има труп? Отворил ли го е?

— От него е стърчал крак в обувка.

Въпреки лошата връзка Валандер можа да долови умората в гласа на Мартинсон. Затвори телефона.

Стигнаха Сьовестад и завиха наляво. Валандер се замисли за клиентката на Йоста Рюнфелд. Всичко наоколо напомняше за случая. Ако съществуваше географски център, то това беше Сьовестад.

Езерото се мярна между дънерите на дърветата. Валандер опита да се подготви за това, което ги очакваше.

Когато отбиха към къмпинга, един мъж се приближи тичешком към тях. Валандер излезе от колата преди още Хансон да е спрял напълно.

— Там долу — каза мъжа. Гласът му беше несигурен и заекваше.

Валандер бавно се запъти по склона, който водеше към водата. Още отдалеч мярна нещо от едната страна на кея. Мартинсон се присъедини към него, но спря на брега. Останалите изчакваха от разстояние. Валандер внимателно пристъпи по кея. Той се олюля под краката му. Водата беше кафява и изглеждаше студена. Потръпна.

Чувалът отчасти се подаваше на повърхността на водата. Отвътре наистина стърчеше крак. Обувката беше кафява, с връзки. Кожата се белееше през една дупка на крачола.

Валандер погледна към сушата и помаха на Нюберг да дойде при него. Хансон говореше с мъжа, който им се беше обадил, Мартинсон чакаше малко по-нагоре, Ан-Брит Хьоглунд стоеше сама. Напомня ми на снимка , помисли си Валандер. Уловен миг от действителността, сякаш са замръзнали. Като че няма какво повече да се случи.

Видението изчезна, щом Нюберг стъпи на кея. Върна се към действителността. Валандер беше приклекнал, Нюберг стори същото.

— Чувал от зебло — отбеляза Нюберг. — Обикновено са здрави. Но този има дупка. Сигурно е бил стар.

На Валандер му се искаше Нюберг да е прав. Ала вече знаеше, че случаят не е такъв.

Чувалът не беше продупчен. Личеше си, че мъжът е направил дупката, докато се е опитал да се измъкне с ритане. Нишките на зеблото първо са били разтегнати, след което са се скъсали.