Хенинг Манкел - Петата жена

— Какво имаш предвид?

— Не знам. Може би трябва да тълкуваме това, което виждаме буквално. Ямите с колове служат за залавянето на зверове. Използват ги и при война.

Валандер тутакси осъзна, че думите й могат да се окажат важни.

— Продължавай — подкани я.

Тя прехапа устни.

— Не мога — отвърна. — Жената, която гледа децата ми, трябва да се прибира. Не мога да я задържам повече. Последния път, когато се обадих, беше ядосана. Това, че й плащам допълнително, не помага кой знае колко.

Валандер не искаше да прекъсват разговора, който бяха започнали. За миг изпита неприязън към децата й. Или може би от съпруга, който никога не си беше вкъщи. Веднага се разкая.

— Ела с мен вкъщи — предложи тя. — Можем да продължим разговора там.

Той забеляза, че е пребледняла и преуморена. Рече си, че не е хубаво да я натоварва толкова. Въпреки това прие поканата. Пътуваха през опустелия нощен град с нейната кола. Бавачката чакаше на прага. Ан-Брит живееше в нова къща, в най-западната част на града. Валандер поздрави, извини се и пое отговорността, задето тя се прибира толкова късно. След това седнаха във всекидневната й. Беше идвал у тях няколко пъти преди. Личеше си, че сред обитателите на къщата има пътешественик. Имаше сувенири от цял свят, но не си личеше присъствието на полицая. Жилището излъчваше уют, който напълно липсваше в неговия апартамент на „Мариягатан“. Тя му предложи нещо за пиене, но той отказа.

— Капан за хищници и война — поде Валандер. — Дотам бяхме стигнали.

— Мъже, които са ловци и мъже войници. Освен това откриваме мумифицирана глава и дневник, воден от наемен войник. Виждаме каквото има за гледане и го тълкуваме.

— Как го тълкуваме?

— Тълкуваме го правилно. Ако убиецът има език, значи можем точно и ясно да разчетем посланието, което ни е оставил.

Валандер внезапно си припомни нещо, което Линда беше казала, докато се опитваше да му обясни какво всъщност включва работата на актьора. За четенето между редовете и търсенето на подтекст.

Сподели гласно мислите си. За думите на Линда. Ан-Брит Хьоглунд кимна.

— Може би не се изразявам добре — рече тя. — Но си мисля, че вече видяхме и разтълкувахме всичко, ала въпреки това резултатите са погрешни.

— Виждаме това, което убиецът иска да видим?

— Навярно ни е заблудил да гледаме в погрешна посока.

Валандер се замисли. Умът му се проясни. Умората беше изчезнала. Следваха диря, която можеше да се окаже важна. Следа, която и по-рано бе изниквала в съзнанието му, но която така и не успя да надуши.

— Тоест показността е маневра за отвличане на вниманието — каза той. — Това ли имаш предвид?

— Да.

— Продължавай!

— Истината може би е съвсем друга.

— Каква по-точно?

— Не знам. Ако смятаме, че разсъждаваме правилно и това е грешно, то погрешното накрая може да се окаже правилно.

— Разбирам — кимна Валандер. — Разбирам и съм съгласен с теб.

— Една жена никога не би набучила мъж на кол в яма — каза тя. — Не би завързала мъж за дърво, за да го удуши после с голите ръце.

Валандер дълго не продума. Тя изчезна на горния етаж и се върна след няколко минути. Направи му впечатление, че е с други обувки.

— През цялото време предполагахме, че всичко е било внимателно планирано — каза Валандер. — Въпросът е дали е било внимателно планирано в повече от едно отношение?

— Не мога да си представя, че жена би извършила всичко това — вметна тя. — Сега обаче си мисля, че може и да е вярно.

— Заключенията ти ще бъдат от голяма полза — каза Валандер. — Смятам, че трябва да го обсъдим и с Матс Екхолм.

— С кого? — попита тя.

— Криминалният психолог, който беше тук през лятото.

Тя отчаяно поклати глава.

— Явно съм много уморена — промълви тя. — Забравила съм му името.

Валандер се изправи. Часът беше един.

— Ще се видим утре — каза той. — Можеш ли да се обадиш за такси?

— Можеш да вземеш колата ми — предложи тя. — Утре сутрин ще имам нужда от дълга разходка, за да ми се избистри главата.

Тя му подаде ключовете.

— Мъжът ми скоро се прибира. Всичко ще е по-лесно.

— Едва сега разбирам колко ти е трудно — добави той. — Когато Линда беше малка, Мона винаги беше до нея. Мисля, че нито веднъж, докато беше дете, не ми се е налагало да не отида на работа.

Тя го изпрати навън. Нощта беше ясна. Температурата бе паднала под нулата.

— Макар че не съжалявам — каза тя неочаквано.

— За какво не съжаляваш?

— Че станах полицай.

— Ти си добър полицай — похвали я Валандер. — Много добър при това. В случай, че не го знаеш.