Хенинг Манкел - Петата жена

Никой, освен Валандер не се беше сетил. Но сега всички тутакси разбраха какво има предвид.

— В куфара нямаше долно бельо — каза Валандер. — Струва ми се странно Йоста Рюнфелд да се приготви за пътуване в Африка, без да сложи в багажа си нито един чифт за смяна.

— Едва ли е го е направил — додаде Хансон.

— Което на свой ред означава, че някой е пренаредил куфара — поясни Мартинсон. — Предполагаме, че става дума за жена. И по време на пренареждането изчезва цялото долно бельо на Рюнфелд.

Валандер долови напрежението в стаята.

— Има още нещо — бавно произнесе. — По някаква причина гащите на Рюнфелд са изчезнали. Но същевременно едно чуждо тяло е попаднало в куфара.

Посочи синята пластмасова щипка. Ан-Брит Хьоглунд все още беше с ръкавиците.

— Помириши я — подкани я Валандер.

Тя направи каквото й каза.

— Дискретен дамски парфюм — беше реакцията й.

В стаята стана тихо. За пръв път цялото разследване затаи дъх.

Най-накрая Нюберг наруши мълчанието.

— Нима това доказва, че във всички тези гадости има замесена жена?

— Във всеки случай не можем да го изключим — отвърна Валандер. — Макар и да нямаме конкретни доказателства в подкрепа на това предположение. Като изключим куфара.

Настъпи дълго мълчание.

Часът бе седем и половина. Неделя, шестнайсети октомври.

Пристигна в подлеза малко след седем. Беше студено. През цялото време пристъпваше от крак на крак, за да се сгрее. Оставаше още доста време, докато мъжът се появи. Най-малко половин час, може би повече. Но тя винаги подраняваше. Потръпваше от ужас при спомена за случаите, когато беше закъснявала и се налагаше да я чакат. Когато влизаше в стаята, хората се вторачваха в нея.

Никога повече нямаше да закъснее, докато е жива! Организираше битието си според разписание, в което винаги имаше предвиден резерв от време.

Беше напълно спокойна. Мъжът, когото причакваше, не заслужава да живее. Не изпитва омраза към него. Да го мрази можеше жената, която бе наранявал. Тя само чакаше в мрака, за да свърши каквото бе необходимо.

Беше се поколебала единствено дали да не отложи нещата. Пещта беше празна, но работният й график за следващата седмица беше натоварен. Не искаше да рискува и той да умре в пещта. Накрая реши, че трябва да стане веднага. Дори за миг не се двоуми как да го извърши. Жената, която най-накрая разкри името му, й бе разказала за ваната, пълна с вода. Какво е усещането да те натискат под водата, докато почти престанеш да дишаш, сякаш нещо те разкъсва отвътре.

Беше си мислила за неделното училище. За адския огън, който очаква грешника. Страхът все още бе загнезден в нея. Никой не знаеше как се измерват греховете. Никой не знаеше кога се раздава правосъдието. Така и не се осмели да говори с майка си за своите страхове. Мислила беше и за последните мигове от живота на майка си. Алжирската полицайка Франсоаз Бертран й беше написала, че всичко е станало много бързо. Не е страдала. Едва ли е могла да осъзнае какво й се случва. Но какво ли би могла да знае полицайката? Дали не бе премълчала онази част от истината, която бе твърде непоносима?

Един влак премина над главата й. Преброи вагоните. После всичко отново утихна.

Не с огън , помисли си тя. А с вода. Грешникът във водата ще погине.

Погледна си часовника. Забеляза, че една от връзките на маратонките й се е разхлабила. Наведе се и я завърза. Здраво. Имаше силни пръсти. Мъжът, когото очакваше и когото бе наблюдавала през последните дни, беше нисък и дебел. Нямаше да й създаде никакви проблеми. Всичко щеше да свърши за миг.

Мъж с куче премина от другата страна на подлеза. Стъпките му отекнаха по тротоара. Напомни й за старите черно-бели филми. Направи най-лесното — престори се, че чака някого. Сигурна беше, че впоследствие мъжът с кучето няма да си я спомня. През целия си живот се учеше да бъде незабележима, да става невидима. Едва сега разбираше, че това е било приготовление за онова, което предстоеше.

Човекът с кучето вече не се виждаше. Колата й беше от другата страна на подлеза. Макар че се намираше в центъра на Лунд, движението беше слабо. Мъжът с кучето беше единственият минувач, като се изключи един колоездач. Усети, че е готова. Нищо не можеше да се обърка.

После видя мъжа. Вървеше откъм същата страна на тротоара, на която стоеше и тя. В далечината се чу кола. Тя се сви, сякаш я боли стомах. Мъжът спря до нея. Попита я дали е болна. Вместо да отговори, тя се свлече на колене. Той направи точно каквото бе очаквала. Застана плътно до нея и се наведе. Каза му, че внезапно й е прилошало. Дали би могъл да й помогне да стигне до колата си? Била съвсем наблизо. Той я прихвана под ръка. Тя отпусна тежестта на тялото си. Наложи му се да се напъне, за да я държи изправена. Както и очакваше. Не беше много силен. Завлече я до колата. Попита дали се нуждае от още нещо. Но тя отказа. Той й отвори вратата. Тя бързо мушна ръката си там, където беше оставила парцала. За да не изветрее етерът, го беше увила в найлоново пликче. Трябваха й само няколко секунди, за да го извади. Улицата бе все така пуста. Рязко се обърна и притисна парцала плътно към лицето му. Той опита да се бори, но тя беше по-силна. Започна да се свлича към земята, но тя го задържа с едната си ръка, докато отвори задната врата. Лесно го натика вътре. Седна на предната седалка. Премина кола, а веднага след нея още един колоездач. Наведе се към задната седалка и притисна парцала към лицето му. Скоро той изпадна в безсъзнание. Нямаше да се събуди, докато не стигнат езерото.