Хенинг Манкел - Петата жена

За да стигне до езерото, трябваше да мине по пътя през Сванехолм и Брода. Зави при малкия къмпинг, който стоеше изоставен до брега. Изгаси фаровете и излезе от колата. Ослуша се. Всичко беше много тихо. Караваните стояха празни. Изтегли изпадналия в безсъзнание мъж на земята. После извади чувала от багажника. Тежестите издрънчаха върху камънака. Отне й повече време от предвиденото, докато успее да го напъха и завърже в чувала.

Още не беше дошъл на себе си. Завлече чувала на малкия кей, издаден в морето. В мрака наоколо някаква птица размаха криле. Остави чувала на края на кея. Сега оставаше само да почака малко. Запали цигара. На светлината на огънчето се вгледа в дланта си. Тя дори не трепна.

След двайсетина минути мъжът в чувала започна да се съвзема. Взе да мърда.

Мислеше за банята. За разказа на жената. И за котетата, които давеха, когато беше дете. Водата ги отнасяше в чували, докато бяха все още живи, и отчаяно се бореха за глътка въздух, за да оцелеят.

Той започна да вика. Ето че задърпа чувала. Хвърли цигарата на кея.

Опита се да мисли, но главата й беше празна. После побутна чувала с крак във водата и си отиде.

Останаха в участъка толкова дълго, че неделята премина в понеделник. Валандер изпрати Хансон у дома, а по-късно направи същото и с Нюберг. Другите обаче останаха и отново започнаха да преглеждат следствените материали.

Куфарът ги принуди да се върнат назад. Седяха в заседателната зала, а той стоеше положен пред тях на масата чак докато приключиха. Тогава Мартинсон затвори капака и го отнесе в своята стая.

Преразгледаха всичко, което се беше случило до момента, като се съгласиха, че не бива да приемат, че свършеното дотук е било напразно. По пътя си назад имаха нужда да огледат всичко наново, да обърнат внимание на детайлите, с надеждата да открият нещо, което преди им бе убягнало.

Но не намериха нищо, което да показва, че най-сетне са осъществили пробив. Събитията си оставаха мъгляви, връзките помежду им неясни, мотивите неизвестни. Ретроспекцията ги върна обратно до изходната точка: двама мъже са убити по жесток, брутален начин, а извършителят, изглежда, е един и същ.

Беше дванайсет и четвърт, когато Валандер обяви края на заседанието. Решиха да се срещнат рано на следващата сутрин, за да планират по-нататъшната работа по разследването. Което означаваше преди всичко да преценят дали не трябва да променят нещо в метода си на работа, след като откриха куфара.

Ан-Брит Хьоглунд остана по време на срещата. На два пъти излиза от стаята за по няколко минути. Валандер предположи, че се обажда вкъщи, за да говори със съседката, която й гледа децата. Преди да си тръгнат, Валандер я помоли да остане още няколко минути. Веднага съжали. Не беше редно да я задържа повече. Но тя отново седна на стола си и изчака, докато другите се разотидоха.

— Искам да направиш нещо за мен — помоли я той. — Искам да преразгледаш всичко случило се до този момент от гледната точка на жена. Настоявам да прегледаш следствените материали и да си представиш, че търсим жена, а не мъж. Започни работата си от две отправни точки. В единия случай ще приемеш, че е действала сама. В другия — че е намесена поне най-малкото като съучастник.

— Смяташ, че са били поне двама?

— Да. Единият от които е жена. Естествено, може да са замесени и повече лица.

Тя кимна.

— Започни колкото се може по-скоро — продължи Валандер. — За предпочитане още утре. Искам да свършиш първо това. Ако имаш друга важна работа, която не търпят отлагане, прехвърли я на някой друг.

— Мисля, че Хамрен от Стокхолм ще е тук утре — каза тя. — Ще дойдат и един-двама полицаи от Малмьо. Мога да прехвърля част от работата на някой от тях.

Валандер нямаше какво повече да каже. Но въпреки това продължиха да седят.

— Наистина ли смяташ, че е жена? — попита тя.

— Не знам — отвърна Валандер. — Опасно е да придаваме на улики като куфар и аромат на парфюм по-голямо значение, отколкото имат. Но не мога и да пренебрегна това, че цялото разследване все ми се изплъзва. Имаше нещо странно, още от самото начало. Още докато стояхме там при рова, където Ериксон висеше на бамбуковите пръти, ти каза нещо, над което често се замислям.

— Че всичко изглеждаше така обмислено?

— Езикът на убиеца. Това, което видяхме, миришеше на война. Холгер Ериксон екзекутиран в капан за диви животни.

— Може би е война — отбеляза замислено тя.

Валандер я изгледа внимателно.