Хенинг Манкел - Петата жена

Видя, че думите му я поласкаха. Кимна, седна в колата й и потегли.

На следващия ден — понеделник, седемнайсети октомври — Валандер се събуди с леко главоболие. Лежеше в леглото и се питаше дали не се е простудил. Нямаше други симптоми. Направи си кафе и изнамери хапчета против главоболие. През кухненския прозорец видя, че навън духа вятър.

През нощта плътни облаци бяха покрили Сконе. Температурите се бяха повишили. Термометърът показваше четири градуса над нулата.

В седем и петнайсет беше в участъка. Взе си кафе и седна в кабинета си. На бюрото му лежеше съобщение от полицая в Гьотеборг, с когото работеха съвместно по износа на крадени коли от Швеция. Подържа бележката в ръка за момент. После я прибра в чекмеджето. Придърпа една тетрадка и започна да търси химикалка. В друго чекмедже намери бележката на Сведберг. За кой ли път забравяше да му я върне.

Изправи се ядосан и излезе в коридора. Вратата към стаята на Сведберг беше отворена. Влезе и остави листа на бюрото, върна се в своя кабинет, затвори вратата и през следващия половин час си записа всички въпроси, на които незабавно искаше да получи отговори. Реши, веднага щом следственият екип се събере тази сутрин, да постави на обсъждане това, което си бяха говорили през нощта с Ан-Брит Хьоглунд.

В осем без четвърт някой заблъска по вратата. Дошъл беше Хамрен от Дирекцията по криминални престъпления в Стокхолм. Поздравиха се. Валандер имаше добро мнение за него. През лятото заедно бяха свършили чудесна работа.

— Вече си тук? — учуди се той. — Мислех, че ще се появиш едва по-късно през деня.

— Вчера дойдох с колата — отвърна Хамрен. — Не можах да се стърпя.

— Как е в Стокхолм?

— Като тук. Само че по-голямо.

— Нямам представа къде са решили да те настанят — каза Валандер.

— При Хансон. Вече е уредено.

— Имаме среща след около половин час.

— А преди това имам доста материал за четене.

Хамрен излезе от стаята. Без да се замисли, Валандер посегна с ръка към телефона, за да се обади на баща си. Сепна се. Силната, мигновена скръб бликна сякаш от нищото.

Вече нямаше баща, на когото да се обади. Нито днес, нито утре. Никога.

Седеше вцепенен на стола си, уплашен колко много го боли.

Наведе се напред и набра номера. Йертруд отговори веднага. Стори му се уморена и избухна в сълзи, когато я попита как е. И в неговото гърло заседна буца.

— Живея ден за ден — каза тя, щом се успокои.

— Ще се опитам да намина при теб следобеда — рече Валандер. — Няма да стоя много. Но ще гледам да дойда.

— Постоянно си мисля разни неща — каза тя. — За теб и баща ти. Знам толкова малко за вас.

— Това важи и за мен. Можем да се опитаме заедно да попълним празнините.

Затвори с ясното съзнание, че едва ли днес ще да успее да отскочи до Льодеруп. Защо тогава й беше казал, че ще се опита? Сега тя щеше да седи и да го чака.

Цял живот разочаровам хората , помисли си отчаяно.

Ядно строши химикалката, която държеше в ръка. Запокити парченцата в кошчето. Едно падна отвън. Ритна го с крак. За миг го обзе желание да избяга. Запита се кога ли разговаря с Байба за последно. Тя също не се обади. Дали връзката им не бе на път да угасне от само себе си? Кога ще да му остане време да огледа някоя къща? Да си купи куче?

Имаше моменти, когато ненавиждаше професията си. Този бе един от тях.

Застана до прозореца. Виелица и есенни облаци. Прелетни птици, отправили се към топлите страни. Сети се за Пер Окесон, който най-накрая бе решил да се махне. Беше решил, че животът винаги може да бъде и нещо повече.

Веднъж, по време на циганското лято, когато се разхождаха край бреговете на Скаген, Байба каза, че сякаш всички западняци имат една обща мечта за гигантска яхта, която да побере на борда си целия континент и да отплава за Карибите. Разпадането на Източния блок й отворило очите. В осиромашалата Латвия, подобно на острови, имало изобилие от малки радости. Беше открила, че дори и в богатите държави, които сега можеше свободно да посещава, съществува огромна бедност. Море от незадоволеност и празнота. Ето защо хората мечтаят да избягат.

Валандер опита да мисли за себе си като за някоя объркана и изоставена мигрираща птица. Но идеята му се стори толкова идиотска и безсмислена, че веднага я отпъди.

Записа си на бележка, че трябва да се обади на Байба още същата вечер. После видя, че вече е осем и четвърт. Отиде в съвещателната зала. Освен новодошлия Хамрен там бяха и двама полицаи от Малмьо. Валандер не ги познаваше. Запозна се с тях. Единият се казваше Аугустсон, а другият Хартман. Лиса Холгершон влезе и всички седнаха. Приветства ги с „добре дошли“. Нямаше време за повече. Погледна към Валандер и му кимна.