Хенинг Манкел - Петата жена

— Това е така.

— Рюнфелд е бил убит. Отне ни известно време да разберем, че не само е продавал цветя, но е упражнявал и дейност на частен детектив.

Вътрешно Валандер изстена от нескопосания начин, по който се изразяваше.

— Тогава първият ми въпрос е, как разбрахте за него?

— Видях обява в регионалния ежедневник. Беше миналото лято.

— Как установихте първоначалния контакт?

— Отидох в цветарницата. По-късно през същия ден се срещнахме в едно кафене в Юстад. Намира се на градския площад. Не помня как се казва.

— Защо се свързахте с него?

— Предпочитам да не отговарям на този въпрос.

Беше категорична. Валандер се изненада, защото до този момент отговаряше прямо.

— Въпреки това смятам, че трябва да отговорите — напомни й той.

— Мога да ви уверя, че няма нищо общо със смъртта му. Аз самата също съм ужасена и шокирана от случилото се, както и всички останали.

— Полицията решава дали нещо има отношение към случая, или не — рече Валандер. — За съжаление трябва да отговорите на въпроса. Можете да го направите сега. Тогава всичко, което не касае пряко разследването, ще си остане между нас. Ако бъдем принудени да ви извикаме на по-формален разпит, ще ни е по-трудно да предотвратим изтичането на подробности към медиите.

Тя дълго седя, без да продума. Чакаха. Валандер извади снимката, която бяха проявили на „Харпегатан“. Свенсон я погледна с безизразно лице.

— Това мъжът ви ли е? — попита Валандер.

Изгледа го втренчено. После се засмя.

— Не — отвърна, — не ми е мъж. Но ми отне любимата.

Валандер не проумяваше връзката. Обаче Ан-Брит веднага схвана.

— Как се казва тя?

— Аника.

— И този мъж е застанал помежду ви?

Тя отново беше много овладяна.

— Започнах да я подозирам. Накрая не знаех какво да направя. Тогава ми хрумна да се обърна към частен детектив. Трябваше да узная дали се кани да ме напусне. Да се промени. Да отиде при мъж. Накрая осъзнах, че точно това е направила. Йоста Рюнфелд дойде тук и ми разказа всичко. На следващия ден писах на Аника, че не желая повече да я виждам.

— Кога се случи това? — попита Валандер. — Кога ви посети?

— На двайсети или двайсет и първи септември.

— И след това нямахте повече контакти?

— Не. Преведох му парите по пощата.

— Какво впечатление ви направи?

— Беше любезен. Много обичаше орхидеите. Мисля, че се разбирахме добре, защото и той изглеждаше сдържан като мен.

Валандер се замисли.

— Имам само още един въпрос — додаде. — Имате ли някакви предположения защо е бил убит? Нещо, което е казал или направил? Нещо, което сте забелязали?

— Не — отвърна тя. — Нищо. А в интерес на истината, много мислих по този въпрос.

Валандер погледна колегите си и стана.

— В такъв случай няма повече да ви безпокоим — каза. — И нищо от това, което казахте, няма да излезе наяве. Имате думата ми.

— Благодаря ви за това — отвърна тя. — Не бих искала да загубя клиентелата си.

Сбогуваха се на прага. Тя затвори вратата, преди още да са стигнали до улицата.

— Какво искаше да каже с последното? — попита Валандер. — Че се страхува да не си загуби клиентелата?

— Хората в провинцията са консервативни — обясни Ан-Брит. — Хомосексуалността за мнозина все още е нещо гнусно. Мисля, че тя има всички основания на света да не иска това да се разчуе.

Седнаха в колата. Валандер си помисли, че скоро ще завали.

— И докъде ни доведе това? — попита Сведберг.

Валандер даде единствения възможен отговор.

— Доникъде. Ни напред, ни назад — отвърна. — Истината за разследването на тези две убийства, е следната. Нищо не знаем със сигурност. Разполагаме с няколко неясни улики, но нито една истинска следа, по която да тръгнем. Не разполагаме с нищо.

Седяха смълчани в колата. Валандер за момент се почувства виновен. Сякаш бе забил нож в гърба на цялото разследване. И все пак знаеше, че е казал истината.

Не разполагаха с нищо, за което да се заловят.

Абсолютно с нищо.

През тази нощ Валандер сънува.

Беше се върнал в Рим. С баща му вървяха по една улица. Лятото внезапно бе свършило и бе настанала есен, римска есен. Разговаряха за нещо, но не си спомняше за какво. Изведнъж баща му изчезна. Случи се така, изведнъж. В един момент бе редом с него, в следващия го нямаше, погълнат от човешкото множество по улицата.

Събуди се рязко. В среднощната тишина посланието на съня бе повече от ясно. Скърбеше за баща си, за това, че никога няма да довършат разговора, който бяха започнали. Не жалеше мъртвия си баща, не можеше. Оплакваше себе си, задето беше останал.