Хенинг Манкел - Петата жена

Мислите му се върнаха към Елмхулт. Какво ли се е случило на леда на Стонгшьон през онзи зимен ден, преди десет години? Дали Йоста Рюнфелд не е инсценирал злополуката, за да убие жена си? Имаше улики, които сочеха това. Имаше твърде много детайли, които не се вписваха в сценария за нещастен случай. Едва ли ще е много сложно да се изровят докладите от полицейското разследване, проведено навремето. Имаше голяма вероятност то да е било претупано, но му бе трудно да критикува полицаите, които са го провели. Какво са могли да заподозрат? Защо изобщо биха подозирали нещо?

Валандер взе слушалката и отново се обади на Мартинсон. Помоли го да се свърже с Елмхулт и да изиска копие от разследването на злополуката с удавянето.

— Защо ти самият не го направи? — изненада се Мартинсон.

— Изобщо не се срещнах с местните полицаи — отвърна Валандер. — Затова пък седях на пода в една къща, пълна с котки, заедно с мъж, който можеше да се направи безтегловен, когато си поиска. Би било добре да получим копие от онзи доклад колкото се може по-бързо.

Затвори, преди Мартинсон да успее да му зададе някакви въпроси. Беше станало три часът. През прозореца видя, че времето все още е хубаво. Реши, че нищо не пречи да отиде и незабавно да посети оптиката. Срещата им бе насрочена за пет часа. Едва ли щеше да свърши нещо полезно преди това. Освен това главата му бе натежала от умора. Усети тъпа болка зад слепоочията. Облече си якето и излезе от участъка. Ебба бе заета с разговор по телефона. Написа на бележка, че ще се върне в пет часа, и й я подаде. Спря на паркинга и по навик затърси с поглед колата си, преди да си спомни, че е в сервиза. Трябваха му десет минути да стигне пеша до центъра. Оптиката се намираше на „Стура Йостергатан“, в близост до „Пилгренд“. Казаха му, че ще трябва да почака няколко минутки. Разлисти вестниците, оставени на една масичка. В един от тях имаше негова снимка, направена сигурно преди повече от пет години. Самият той едва се позна. Големи статии за убийството се ширеха на двойни страници. „Полицията следва сигурни следи“. Точно каквото им бе казал Валандер. А то не беше вярно. Запита се дали убиецът чете вестници. Дали следи работата на полицията? Валандер прелисти нататък. Спря на една от вътрешните страници. Зачете с нарастващо изумление. Разгледа снимката. Излиза, че журналистът от все още несъществуващия вестник „Протестен глас“ бе имал право. Хора от цялата страна се събираха в Юстад, за да учредят Национална гражданска гвардия. Говореха без заобикалки. Ако стане необходимо, нямало да се поколебаят да нарушат закона. Подкрепят работата на полицията, но не и съкращенията. Преди всичко не приемат несигурност по отношение правата на човека. Валандер четеше с нарастваща смесица от неприязън и огорчение. Нещата наистина започваха да се случват. Поддръжниците на идеята за въоръжена гражданска гвардия вече не се криеха в сенките. Излизаха открито на показ. С име и лице на снимка. Събраха се в Юстад, за да учредят Национален съюз.

Валандер захвърли вестника. Ще трябва да се сражаваме на два фронта , помисли си той. Това е много по-сериозно от всички преекспонирани неонацистки организации, за опасността от които, винаги се бе преувеличавало. Както и за бандите от мотористи.

Дойде неговият ред. Валандер седна със странен апарат пред очите си и се втренчи в размазаните букви. Започна да се тревожи, че може би ослепява. Струваше му се, че вече няма да може да вижда нормално. След това обаче оптикът постави чифт очила на носа му и му подаде един вестник. Там също имаше статия за гражданската гвардия и бъдещия Национален съюз и той можа да прочете текста, без да си напряга очите. Това за миг изличи неудоволствието от съдържанието на статията.

— Имате нужда от очила за четене — любезно каза оптикът. — Нищо необичайно за възрастта ви. Плюс един и половина диоптъра ще ви е напълно достатъчно. С течение на времето ще се налага да увеличавате диоптъра през няколко години.

После Валандер отиде да разгледа рамките за очила. Изуми се, като чу цените. Щом разбра, че има и евтини пластмасови рамки, незабавно се спря на този вариант.

— Колко чифта? — попита оптикът. — Два? За да си имате един резервен.

Валандер се сети за химикалките, дето все губеше. Непоносима му беше и мисълта очилата да му се подмятат на връв около врата.

— Пет чифта — заяви.

Когато си тръгна от оптиката, бе едва четири часът. Без да го е обмислял предварително, отиде до кантората за недвижими имоти, пред чиято витрина се спря няколко дни по-рано, за да разгледа предлаганите имоти. Този път влезе, настани се на една маса и разгледа папките с обяви за къщи. Два от имотите го заинтригуваха. Взе си копия от офертите и обеща да се обади, ако пожелае оглед. Отново излезе на улицата. Все още разполагаше с време. Реши да се възползва от случая и да си отговори на един въпрос, който се въртеше в главата му, откакто бе умрял Холгер Ериксон. Отиде до книжарницата на градския площад. Казаха му, че книжарят, когото познаваше отпреди, е в склада на приземния етаж. Спусна се по половин ред стъпала и откри приятеля си да разопакова куп кашони с учебни помагала.