Хенинг Манкел - Петата жена

Отвън пейзажът се плъзгаше покрай прозореца. Валандер се замисли за Якоб Хословски и котките му. Мислеше и че Йоста Рюнфелд вероятно бе убил съпругата си. Не знаеше какво следва от това. Сега самият Рюнфелд беше мъртъв. Един жесток мъж, който навярно сам бе извършил убийство, на свой ред е убит по също толкова брутален начин.

Отмъщението е най-естественият мотив , помисли си Валандер.

Но кой отмъщава и за какво? Как Холгер Ериксон се вписва в тази картина?

Не знаеше. Нямаше отговори.

Появата на кондуктора прекъсна разсъжденията му.

Беше жена. Усмихна си и им поиска билетите с подчертан сконски акцент.

Валандер имаше усещането, че го гледа така, сякаш го е познала. Може би беше видяла снимката му в някой вестник.

— Кога пристигаме в Малмьо? — попита той.

— В 12:15 часа — отвърна тя. — В 11:13 часа в Хеслехолм.

После си тръгна.

Знаеше наизуст разписанието.

Петерш ги чакаше на Централната гара в Малмьо. Щом пристигнаха, Рюнфелд се извини и каза, че смята да остане няколко часа в Малмьо. Следобед щял да се върне в Юстад. Тогава заедно със сестра си ще прегледат имуществото на баща си и ще решат съдбата на цветарницата.

Докато пътуваха обратно към Юстад, Валандер седна на задната седалка на колата и започна да нахвърля бележки за събитията в Елмхулт. На гарата в Малмьо си бе купил химикалка и малко тефтерче, което сега балансираше върху коляното му, докато пишеше. Петерш, който и без това не беше от приказливите, като видя, че Валандер е зает, не отрони нито дума през цялото пътуване. Времето беше слънчево, ала и ветровито през целия път до Юстад. Денят бе четиринайсети октомври. Нямаше и седмица, откакто баща му лежеше в земята. Подозираше, или по-скоро се опасяваше, че още не е започнал да скърби и тепърва щеше трябва да се справя с това чувство.

Пристигнаха в Юстад и отидоха направо в участъка. Във влака Валандер изяде няколко безобразно скъпи сандвича и нямаше нужда да обядва. Спря се на пропуска и осведоми Ебба какво бе станало с колата. Както обикновено, нейното отлично поддържано „Волво“ стоеше вън на паркинга.

— Няма как, ще трябва да си купя нова кола — сподели той. — Не знам как ще мога да си го позволя.

— В действителност заплатите ни са безобразно ниски — подхвърли тя. — Но най-добре е човек да не го мисли толкова много.

— Не съм съвсем сигурен — възрази Валандер. — Ако просто забравим за това, положението никога няма да се промени.

— Ти сигурно имаш някой таен договор за „златен парашут“ за милиони — пошегува се Ебба.

— Всички имат договори за „златен парашут“ — отвърна Валандер. — Всички, с изключение на нас двамата.

На път към кабинета си надзърна в стаите на колегите. Всички бяха излезли. Единственият, когото намери, беше Нюберг, чиято стая се намираше в дъното на коридора. Много рядко се случваше той да е там. Една патерица бе подпряна на бюрото.

— Как е кракът ти? — поинтересува се Валандер.

— Каквото е — такова! — сопна се Нюберг.

— Не сте намирали куфара на Йоста Рюнфелд, нали?

— Във всеки случай не е в гората около „Маршвинсхолм“. Кучетата щяха да го надушат.

— Някакви други улики?

— Улики винаги има. Обаче после идва въпросът дали имат нещо общо със случая, или не. Сега сравняваме следите от гуми по черния път зад хълма, където е наблюдателницата на Ериксон, с тези, които открихме в гората. Съмнявам се, че ще можем да потвърдим нещо със сигурност. И на двете места беше много кално.

— Нещо друго, което смяташ, че би трябвало да знам?

— Маймунската глава — обясни Нюберг, — която се оказа не маймунска, а човешка. Пристигна дълго, изчерпателно писмо от Етнографския музей в Стокхолм. Разбирам половината от това, дето пишат. В общи линии, вече са сигурни, че идва от Белгийско Конго. Или Заир, както се нарича понастоящем. Предполагат, че е на около четирийсет или петдесет години.

— Връзва се — отбеляза Валандер.

— От музея проявиха интерес и искат да се грижат за нея.

— За това ще трябва да се произнесат властите, след като приключим разследването.

Неочаквано Нюберг впери настойчив поглед във Валандер.

— Дали ще заловим онези, които са го извършили?

— Длъжни сме да го направим.

Нюберг кимна, без да каже нищо повече.

— Каза „онези“. Преди, когато те попитах, ми отговори, че според теб извършителят е действал сам.

— „Онези“ ли казах?

— Да.

— Все още смятам, че престъпленията са дело на един извършител. Обаче не мога да обясня защо смятам така.