Хенинг Манкел - Петата жена

— Заповядайте. Този, дето е почукал на вратата ми, никога не е останал на прага.

Валандер прекрачи в тъмното преддверие и насмалко да се препъне в една котка. Цялата къща бе пълна с котки. Никога не беше виждал толкова много котки, събрани на едно място. Това му напомни за Римския форум. Но за разлика от откритото пространство в Рим, тук вонята бе ужасяваща. Зина с уста, защото се уплаши дали изобщо ще може да диша. Последва Хословски в по-голямата от двете стаи, от които се състоеше старата къщурка. Там нямаше почти никакви мебели.

Само матраци и възглавници, купчини книги и самотна газена лампа върху една табуретка. И котки. Навред. Валандер доби неприятното усещане, че те всички са се втренчили в него с бдителни очи и всеки момент ще скочат отгоре му.

— Човек рядко влиза в къща без електричество — отбеляза Валандер.

— Аз живея извън времето — простичко отговори Хословски. — В следващия си живот ще се преродя като котка.

Валандер кимна.

— Ясно — каза той неубедително. — Ако правилно съм разбрал, живели сте тук и преди десет години?

— Живея тук, откакто напуснах времето.

Валандер осъзнаваше колко абсурден е следващият му въпрос. Въпреки това го зададе.

— Кога напуснахте времето?

— Много отдавна.

Вероятно това щеше да е най-изчерпателният отговор, на който можеше да се надява. С мъка се настани на една от възглавничките на пода, като се надяваше, че не е подгизнала от котешка пикня.

— Преди десет години една жена се е удавила тук наблизо, докато вървяла по леда на Стонгшьон — продължи той. — Предполагам, такива злополуки не стават често тук, сигурно ще си спомните събитието? Макар и, както казвате, да живеете извън времето.

Валандер забеляза, че Хословски, който най-вероятно беше луд или объркан от някакви неясни пророчески идеи, реагира положително, като разбра, че той приема твърдението му за битие извън времето.

— Една неделя през зимата, преди десет години — обясни Валандер. — Според информацията, с която разполагаме, мъжът е дошъл тук да търси помощ.

Хословски кимна. Спомняше си.

— Един мъж дойде и заблъска по вратата ми. Искаше да използва телефона ми.

Валандер се огледа в стаята.

— Но вие нямате телефон?

— Че с кого да говоря?

Валандер кимна.

— Какво стана тогава?

— Упътих го до най-близкия ми съсед. Там има телефон.

— Придружихте ли го дотам?

— Отидох до езерото, за да видя дали ще мога да я извадя.

Валандер се спря и върна разговора крачка назад.

— Мъжът, който блъскаше по вратата… Предполагам, че е бил много разстроен?

— Може би.

— Какво имате предвид с „може би“?

— Спомням, че беше необикновено овладян.

— Забелязахте ли нещо друго?

— Забравил съм. Това се случи в друго космическо измерение, което се е изменило многократно оттогава.

— Нека продължим. Отидохте при езерото. Какво се случи там?

— Ледът беше гладък като стъкло. Видях дупката. Отидох до нея. Ала не видях нищо във водата.

— Казвате, че сте вървели по леда? Не ви ли беше страх, че ще се пропука?

— Знам колко може да носи. Освен това мога да се направя безтегловен, ако се налага.

Човек не може да говори разумно с един луд, каза си Валандер примирено. Все пак продължи да задава въпросите си.

— Можете ли да ми опишете дупката?

— Сигурно е била изсечена от някой рибар. После отново е замръзнала. Но ледът не е имал време да се втвърди.

Валандер се замисли.

— Въдичарите не пробиват ли по-малки дупки?

— Тази беше почти четириъгълна. Навярно е била изрязана с трион.

— Идват ли въдичари на Стонгшьон?

— В езерото има много риба. Аз самият си набавям риба от там, но не и зиме.

— Какво стана след това? Застанали сте до дупката. Не сте видели нищо. Какво направихте тогава?

— Съблякох си дрехите и пропълзях във водата.

Валандер се вторачи в него.

— Защо, за бога, сте направили това?

— Рекох си, че бих могъл да напипам тялото й с крака.

— Могли сте да премръзнете до смърт!

— Ако е необходимо мога да се направя безчувствен към силен студ или горещина.

Валандер осъзна, че би трябвало да е подготвен за подобен отговор.

— И не я намерихте?

— Не. Изтеглих се обратно на леда и се облякох. Малко след това дотичаха хора. Кола със стълби. Тогава си отидох.

Валандер се мъчеше да стане от неудобната възглавничка. Вонята в стаята бе непоносима. Нямаше повече въпроси и не искаше да остава по дълго от необходимото. Но не можеше да не отбележи, че Якоб Хословски беше много любезен и радушен домакин.