Хенинг Манкел - Петата жена

Едва когато бяха задминали отбивката към Хьоор, Валандер му каза накъде са се запътили.

Веднага щом отминаха Хьоор, заваля. Още тогава Валандер започна да се съмнява в цялото начинание. Струваше ли си да предприема пътуването до Елмхулт? Какво всъщност си въобразяваше, че ще постигне? Наистина ли щеше да открие нещо, което да е от значение за разследването? Бе въоръжен единствено с предчувствието, че има нещо нередно в инцидента отпреди десет години.

Обаче дълбоко в себе си не изпитваше никакво съмнение. Това, което искаше, беше не магическо решение на случая. А само да направят крачка напред.

Когато съобщи на Рюнфелд накъде са се запътили, той се раздразни и попита дали това е някаква шега. Какво общо имаше трагичната смърт на майка му с убийството на баща му? Точно в този момент Валандер караше зад един ТИР, който хвърляше прахоляк към предното стъкло на колата му и не му даваше възможност да го изпревари. Отговори едва когато успя да го задмине в лентата за изпреварване.

— И двамата със сестра ви говорите с нежелание за това, което се е случило — каза той. — Естествено, мога да го разбера донякъде. Един трагичен инцидент не е нещо, за което се говори току-така. Но обяснете ми защо имам чувството, че не трагедията поражда у вас нежеланието да говорите за това? Ако ми дадете задоволителен отговор тук и сега, ще обърна колата и ще се върнем. Не забравяйте също така, че сам споделихте за бруталността на баща си.

— Значи вече имате моя отговор — уточни Рюнфелд. Валандер долови една почти незабележима промяна в гласа му. Нещо му подсказа, че защитната стена е започнала да се пропуква.

Внимателно стесняваше кръга с въпросите си, докато пътуваха през еднообразния пейзаж.

— Та майка ви е казвала, че ще се самоубие?

Мина известно време, преди мъжът до него да отговори.

— Всъщност странното е, че не го направи по-рано. Едва ли можете да си представите в какъв ад бе принудена да живее тя. Нито вие, нито аз. Никой.

— Защо не се е развела с него?

— Заплашваше, че ще я убие, ако го напусне. Имала е пълното основание да му вярва. На няколко пъти я е пребивал така жестоко, че се е налагало да я приемат в болница. Тогава не знаех нищо, но разбрах впоследствие.

— Ако лекарите заподозрат, че е било извършено насилие, са длъжни да го съобщят в полицията.

— Тя винаги имаше задоволително обяснение, което да представи. И беше убедителна. Не се колебаеше дори да се унижава, за да го защити. Може да е казвала, че е била пияна и е паднала. Майка ми не близваше алкохол. Лекарите, естествено, не са знаели това.

Разговорът замря, докато Валандер изпреварваше един автобус. Забеляза, че Рюнфелд е напрегнат. Валандер не караше бързо. Ала спътникът му очевидно имаше страх от пътуване.

— Мисля, че това, което я възпираше да не извърши самоубийство, бяхме ние, децата — продължи той, когато автобусът бе останал зад тях.

— Това е естествено — отвърна Валандер. — Нека да се върнем към онова, което казахте по-рано. Че баща ви е заплашвал да убие майка ви. Когато един мъж малтретира една жена, най-често няма намерение да я убие. Прави го, за да я контролира. Понякога удря твърде силно. Побоят може да доведе до смърт, дори и намерението му да не е било такова. Ала в повечето случаи, за да убиеш някого, са нужни съвсем различни предпоставки. Така отиваш една крачка по-нататък.

Бу Рюнфелд отвърна с изненадващ въпрос.

— Женен ли сте?

— Вече не.

— Биехте ли я?

— Защо да съм го правил?

— Просто се чудех.

— Не говорим за мен.

Бу се умълча. Сякаш искаше да даде на Валандер време за размисъл и той си спомни с ужасяваща яснота онзи път, когато удари Мона в пристъп на безумна, неконтролируема ярост. Тя падна на шията си върху рамката на вратата и припадна за няколко секунди. Беше на косъм да грабне куфара и да го напусне. Но тогава Линда бе все още много малка. И Валандер падна на колене и се моли. Седяха и разговаряха цялата вечер, цялата нощ. Той я бе умолявал. Най-накрая тя остана. Случката се бе запечатала завинаги в паметта му. Ала му бе трудно да си спомни какво я бе провокирало. За какво се бяха скарали? Откъде бе дошла яростта? Вече не знаеше. Осъзна, че го е изтласкал от съзнанието си. За малко неща в живота си се срамуваше повече, отколкото за случилото се тогава. Разбираше собственото си нежелание да си напомня за това.

— Нека се върнем към онзи ден преди десет години — продума Валандер след малко. — Какво се случи?