Хенинг Манкел - Петата жена

— Все още ми дължиш деветнайсет крони — посрещна го книжарят и се усмихна.

— За какво?

— Една сутрин миналото лято ме събуди в шест часа, защото на полицията й трябвало карта на Доминиканската република. Полицаят, който дойде да я вземе, плати сто крони, а тя струваше сто и деветнайсет.

Валандер бръкна под якето си, за да извади портфейла си. Книжарят го възпря с жест.

— Аз черпя — каза сетне. — Просто се пошегувах.

— Стиховете на Холгер Ериксон — поде Валандер. — Които е отпечатвал на собствени разноски. Кой ги четеше?

— Той беше аматьор, разбира се — обясни книжарят, — но не пишеше зле. Проблемът бе в това, че пишеше само за птици. Или по-скоро това бе единственото, за което му се удаваше добре. Когато се пробваше на други теми, никога не се получаваше.

— Кой купуваше стихосбирките му?

— Не е продал много чрез книжарницата. Сам разбираш, че голяма част от произведенията на местни автори не носят никаква печалба. Важни са по други причини.

— Кой ги купуваше?

— Честно казано — не знам. Навярно някой и друг турист, дошъл при нас в Сконе. Струва ми се, имаше и неколцина любители на птиците, които бяха открили книгите му. Или пък колекционери на местни автори.

— Птици — отбеляза Валандер. — Това означава ли, че никога не е писал за нещо, което би могло да обезпокои хората?

— Естествено, че не — учуди се книжарят. — Нима някой твърди ли, че е така?

— Просто се чудех — отговори Валандер.

Валандер излезе от книжарницата и тръгна нагоре по хълма към полицейския участък.

Първото, което направи, щом влезе в заседателната зала и зае обичайното си място, бе да постави новите очила на носа си. В стаята цареше ведра атмосфера. Но никой не каза нищо.

— Кой липсва? — попита той.

— Сведберг — отвърна Ан-Брит. — Не знам къде е.

Едва бе завършила изречението, когато Сведберг със замах отвори вратата на заседателната зала. Валандер веднага разбра, че нещо се е случило.

— Открих госпожа Свенсон — съобщи той. — Последният клиент на Рюнфелд. Или поне така смятаме.

— Чудесно — зарадва се Валандер и усети как нетърпението му нараства.

— Помислих си, че може да е ходила в цветарницата по някакъв повод — продължи Сведберг. — Може да е търсила Рюнфелд. Взех със себе си снимката, която проявихме. Ваня Андершон си спомни по едно време, че снимка на същия мъж е стояла на масата в задната стаичка. А също и че госпожа с фамилното име Свенсон на няколко пъти е идвала в цветарницата. Веднъж купила цветя, които трябвало да бъдат доставени. Останалото беше фасул ска работа. Адресът и телефона ги имаше записани. Тя живее на „Бюабаксвеген“ в Сьовестад. Отидох дотам. Държи малка зеленчукова градина, където отглежда стоки за пазара. Взех със себе си снимката и й казах, както си беше, че според нас е използвала услугите на Йоста Рюнфелд като частен детектив. Тя незабавно потвърди.

— Добре — похвали го Валандер. — Какво още ти каза?

— Оставих я там. Беше заета, защото имаше майстори в къщата си. Помислих си, че е по-добре да подготвим заедно въпросите.

— Искам да говоря с нея още тази вечер — не се стърпя Валандер. — Нека съвещанието бъде колкото се може по-кратко.

Срещата продължи около половин час. По едно време в стаята влезе Лиса Холгершон и тихо седна на масата. Валандер докладва за пътуването си до Елмхулт. Завърши, като заяви това, което смяташе за най-важно — че не могат да изключат възможността Рюнфелд да е убил съпругата си. Щяха да изчакат копие от разследването, което е било проведено навремето. После щяха да вземат решение как да процедират по-нататък.

Валандер млъкна, но никой не каза нищо. Всички разбираха, че има вероятност да е прав. Но все още не бяха наясно по какъв начин това може да повлияе на разследването им.

— Това пътуване имаше смисъл — поясни Валандер след известно време. — Смятам също, че трябва да отидем и до Свенставик.

— Със спиране в Йевле — вметна Ан-Брит. — Не знам дали това има значение. Обаче помолих мой близък приятел от Стокхолм да отиде в една специализирана книжарница и да ми набави няколко броя от списание, озаглавено „Терминатор“. Пристигнаха днес.

— Какво е това списание? — попита Валандер, който и по-рано бе чувал да се говори за него.

— Публикува се в САЩ — продължи тя. — Може да се каже, че списанието е зле прикрито професионално издание. За хора, които търсят договори като наемни войници, телохранители или изобщо търсят поръчки като наемници. Неприятно четиво, между другото много расистко. Ала открих една малка обява, която би трябвало да ни заинтересува. Един мъж от Йевле е пуснал обява, че може да намери работа на, както ги нарича, „непредубедени мъже, готови да се сражават“. Позвъних на колегите в Йевле. Известен им е, но не са си имали работа директно с него. Смятат, че поддържа тесни контакти с хора в Швеция, които в миналото вероятно са били наемни войници.