Марк Олдън - Силата ТЕ

Деветдесет минути след като оставиха Бари Оменс в хотела, Тод, Бенджи и Джоан слязоха от таксито пред входа на Китайското гробище. Трима водачи следяха приближаването им. Тод ги попита за Алфредо Локсин.

Локсин, слаб, посивял филипинец, без предни зъби, бе най-възрастният водач. Той се представи и взе плика, който Тод бе получил в хотела. Извади листчето, огледа го и кимна. След като прибра в джоба си банкнотата от сто песо, която момчето беше оставило в плика, водачът каза:

— Да, аз написах това. Човекът, с когото искате да се видите, ви чака. Последвайте ме моля.

Леко прегърбен, Локсин ги поведе из почти празното гробище, край безжизнените домове, украсените будистки и католически гробници, край елите и малките борчета. Никой не говореше. Джоан се вкопчи в ръката на Тод и наведе глава, сякаш се страхуваше да не види някой призрак. Бенджи вървеше отзад, от време на време поглеждаше през рамо, радостен, че все още е светло.

Насред гробището Локсин се обърна надясно към два драконови храма и тръгна по бетонна пътека, водеща към върха на малък склон. Спря се пред едноетажна тухлена къщичка с тясна, добре поддържана градинка. Бяха вървели в пълно мълчание. Не срещнаха други посетители.

Напрегнат от тишината, Бенджи попита:

— За бога, Гутанг вътре ли е или не е?

Водачът му се скара:

— Мислиш, че съм ви водил по целия този път за нищо? Мислиш, че аз съм вървял до тук за нищо? — Изруга под нос и тръгна обратно към входа на гробището. Шибани хлапета. Защо си мислят, че светът започва с тях?

Без да сваля очи от отдалечаващия се мъж, момчето каза:

— Не вярвам на човек, който прекарва цялото си време край мъртвите. Тод, какво ще кажеш? Мислиш ли, че Гутанг е вътре?

Тод пристъпи към къщата и спря.

— Той е до прозореца към градината.

Бенджи вдигна очи към небето.

— Проверява ни, така ли? — Шляпна се по лявата буза и уби един комар. Комари, влага, задръствания по улиците. Манила не се беше променила.

Бенджи едва издържаше. Докато се мотаеха из гробището, той си мислеше, че хладнокръвното, неприветливо копеле Чарли Змията е много опасно. Колкото по-скоро си изнесеше задника от тук, толкова по-добре.

Погледна към Джоан, която беше още по-уплашена и правеше всичко възможно, за да скрие страха си. Беше срамежлива, с най-тъмната коса и най-тъжните очи, които някога бе виждал. Той я смяташе за много привлекателна, усещаше, че притежава свежест, липсваща на градските момичета. Изпитваше желание да я защитава от големия лош свят. „Отнасяй се към нея с уважение — заповяда му Тод. — Почитай я.“ Не си даде труд да допълни: „Не я чукай“. На Бенджи всичко му беше ясно.

Току-що навършила шестнадесет години, Джоан беше от Каосиунг, най-стария град в Тайван, и мечтаеше да стане секретарка. Преди месец баща й я изпрати на север, в Тайпе, в едно училище за секретарки, ръководено от приятел на семейството. Трябваше да живее при леля си и след четири месеца да се върне у дома.

Но още щом пристигна на адреса, където трябваше да се намира училището, тя се озова в празно помещение, където трима мъже я накараха да подпише договор, в който се казваше, че тя дължи пари на „Змиите сто стъпки“. Значителна сума. Бащата на Джоан, собственик на няколко таксита, беше комарджия и бе затънал в дългове към Триадата. Продаде я на кредиторите си, за да си спаси живота. Дългът му бе прехвърлен на Джоан.

За да го върне, тя трябваше да работи в един от нюйоркските салони за масаж, собственост на Триадата. Дългът включваше пътните й разноски до Америка и ежедневните й разходи там.

Тя обожаваше Тод, от което Бенджи изпитваше лека ревност, но можеше да я преживее. Очевидно тя се възбуждаше, докато чакаше смирено Тод. Бенджи я възприемаше като малкото пуделче на приятеля си, мнение, което разумно пазеше за себе си. Джоан се грижеше за храната на Тод, приготвяше дрехите му, пълнеше ваната му и даже го наблюдаваше, докато спи. Никакво чукане. Тод бе отдаден изцяло на работата. И всеки около него трябваше да е такъв.

Джоан бе мила с Бенджи, но другото момче бе нейният господ и господар. Какво друго можеше да се очаква? Нима тя не бе робиня на Тод в предишния си живот?

Бенджи, Тод и Джоан Тъжните очи. Трима души, които започваха от там, където бяха спрели преди четиристотин години. Животът беше карма, а кармата, както той добре знаеше, не можеше да се промени. Мислейки за това, се учуди за какво ли си говорят двамата. Те постоянно си шепнеха нещо и не го споделяха с него. Най-накрая успя да хване Тод насаме и го попита за какво си бъбрят.