Марк Олдън - Силата ТЕ

— Хлапе, мислило ли си някога да работиш за агенцията, да кажем в разузнаването? Онзи китаец, онзи, когото Франк цапнал по кратуната с бастуна си, май че е изчезнал от болницата. Изобщо не са го регистрирали. И никой не трябваше да знае за това. Ако прочетеш вестниците или гледаш телевизия, ще забележиш, че споменават за двама крадци. Двама, не трима.

Тод погледна към Бенджи.

— Лаурел ще каже каквото му нареди правителството. Трябва да вземем тази информация за Бърлин и Лин Пао, после няма значение какво ще каже правителството.

Бенджи кимна.

„Определено не е обикновено хлапе“ — помисли си Оменс.

Някой почука на вратата. Той видя как двете момчета се спогледаха, после Бенджи отиде до белия кожен диван, седна и пъхна ръка под една от възглавничките. Оменс се напрегна. „Исусе — помисли си, — мой ред е да попадна в хотелска престрелка.“ После Тод погледна към Бенджи и поклати глава. Той се отпусна, постави ръце върху коленете си и сведе поглед.

Тод тръгна към фоайето. Чу се отварянето на входната врата, после затварянето й. След секунди момчето се върна с бял плик в ръце. Отвори го, извади листче хартия, прочете го и погледна към Бенджи, който кимна. Ако двамата си бяха разменили някакъв безмълвен сигнал, Оменс не беше го забелязал. Тод върна листчето в плика и го пъхна в джоба на ризата си.

После, без да обръща внимание на Оменс, той заговори на кантонски с Бенджи и момичето. Ирландецът, естествено, не разбра и една шибана дума. Те точно това целяха. Когато Тод свърши, трите хлапета тръгнаха в различни посоки. Джоан излезе от дневната, отиде до спалнята и секунди по-късно се появи пак с чанта на рамо. Бенджи извади узито изпод възглавничката и отиде в друга стая. Когато се появи отново, той беше с голи гърди и носеше чанта и светлосиня риза.

Тод го последва с нещо, което Оменс оприличи на дипломатическо куфарче. „Знаят си урока — помисли си шефът на ОБН. — Всеки действа според някакъв предварителен план. Планът на Тод.“

— Тази бележка беше от онзи тип, с когото трябва да се срещнете, нали? — попита той.

— Да — отвърна Тод.

Оменс се изправи. Само щеше да си изгуби времето, ако ги помолеше да отиде с тях. Тод не приличаше на човек, когото можеш да убедиш да направи нещо, което не му е присърце.

— Искам да поддържам връзка с вас — каза мъжът. — Кога възнамерявате да се върнете тук?

Тод тръгна към вратата, без да отговори. Джоан го последва.

Оменс се обърна към Бенджи, който си облече ризата, но не я закопча. Момчето бръкна в торбата, извади колан с пари и побърза към вратата, закопчавайки колана около кръста си.

„И сега какво?“ — помисли си Оменс. Опита да зададе на Бенджи същия въпрос, на който не получи отговор от Тод.

— Кога се връщате, момчета?

Бенджи не забави ход.

— Няма да се връщаме. Ще се срещнем с онзи тип, ще вземем оная гадост и ще се нанесем в друг хотел.

— Ами че вие си оставихте багажа! — учуди се той.

— Тод казва, че така всички ще си помислят, че имаме намерение да се върнем. В спалнята има пари. Плати сметката.

Плати сметката? Мамка ти! Оменс хукна след Бенджи. Имаше няколко въпроса към господин Злонравен. На входа към фоайето спря и ритна перваза на ламперията. Мамка му! Твърде късно. Входната врата на апартамента зееше отворена. Хлапетата бяха изчезнали.

Долу, във фоайето на хотела, помощникът по резервациите Педро Сисон видя как Тод, Бенджи и Джоан излизат от асансьора и тръгват към изхода на хотела. Сисон, дребен филипинец с дръпнати очи, продължи да наблюдава трите хлапета, докато вдигаше телефона, за да набере номера на мобифона в кола, паркирана на една пряка от хотела.

Когато някой отговори от другата страна, той съобщи:

— Бенджи и приятелите му тръгват. — После затвори и обърна внимание на един италиански челист и любовника му, двама млади мъже, които за пръв път пътуваха в Азия.

Манила, Китайското гробище

Приличаше на малко, тихо селце с къщи, дървета, електрически жици, градини и пощенски кутии. Би могло да е жилищен квартал в едно спокойно манилско предградие. Но това беше Китайското гробище и къщите бяха най-необикновените гробници на света.

Тези съвсем нормални домове с килими, с тоалетни и с климатични инсталации бяха предназначени за мъртвите. В тези странни гробници живите приемаха духовете на мъртвите и правеха всичко възможно, за да ги удовлетворят. При неделните посещения те презареждаха хладилниците, сменяха електрическите крушки, носеха вестници и окачваха чисти дрехи в гардеробите. Не беше необичайно някой жив да седне и да играе маджонг с празния стол край масата на мъртвия.