Марк Олдън - Силата ТЕ

Най-вероятната заплаха? Бенджи Найн, разбира се. Бдителността обаче изискваше да се пази от всички „Нефритови орли“. Благоразумието бе най-добрият му съюзник.

Решението на този проблем бе да приеме като факт думите на свещеника — без да казва на никого, разбира се. После да се обади на Гонг Нам Бат Топ, „Осемте ножа“ от Севера. Тайна група убийци от тайванското военно разузнаване, Гонг Нам Бат Топ носеха името си от убийци, действали през осемнадесети век, служили на император Юнг Ченг. Тайванското правителство често ги използваше, за да усмирява политическите си противници по цял свят — и да защитава доходните връзки между тайванските управници и наркобароните като Лин Пао.

Като някогашните Гонг Нам Бат Топ наследниците им връщаха главите на жертвите си. Предсказанието на стария свещеник не трябваше да се сбъдне. Лин Пао трябваше само да чака главата на момчето и връщането на добрия си джос. В същото време беше много важно враговете му да не научат за предсказанието, защото щяха да станат по-смели и по-опасни. Даже неговите хора можеха да използват това пророчество.

Предсказанието беше оскърбление. Колкото повече си мислеше за него, толкова повече се вбесяваше. Кой беше този сбръчкан старец, за да му дава още само двадесет и един дни живот? С думите си Да-чиен бе показал неуважение към силата на Лин Пао, нещо, което той не можеше да търпи.

Междувременно двамата аборигени решиха, че са видели достатъчно. Всичко показваше, че Черният генерал скоро ще даде воля на гнева си. Те се спогледаха и си кимнаха в мълчаливо съгласие. По-добре да си тръгнат и да оставят насаме това копеле Пао и стария свещеник.

Познаваха неуравновесения му характер. Знаеха, че зад строгата му дисциплина се крие ужасна нестабилност. Знаеха какъв избухлив тип може да бъде. Колко променлив може да бъде. Само слепец не би могъл да забележи, че Лин Пао и свещеникът са в лоши отношения. Аборигените познаваха добре Черния генерал и знаеха, че свещеника не го чака нищо добро.

Докато дъждът се сипеше върху металните покриви на клетките, Лин Пао извиси глас над грачещите гарвани, неспокойните тигри и надвисналата буря. Поиска от стареца да си признае, че лъже, но той поклати глава и заяви:

— Казвам ти каква е волята на небето. Ти си плюл срещу небето. Сам си си навлякъл всичко това.

Когато Да-чиен се обърна отново към снежния леопард, Лин Пао се вбеси съвсем. Не можеше повече да сдържа гнева си. Бурята, гарваните и ревящите тигри го изкараха от равновесие. Той се поддаде на желанието си да унищожи свещеника.

Хукна по мокрите от дъжда жълти плочки, улови врата на Да-чиен и дръпна силно назад. Остави свещеника без дъх. После го вдигна от земята и го завъртя напред-назад. Сандалите на стареца изхвръкнаха.

Не отпуснал задушаващата хватка, Пао грабна една клечка от къдравия абориген и я заби в дясното ухо на стареца. Направо в мозъка.

С последен дъх Да-чиен прошепна Божието име и се отпусна безпомощно в ръцете му, приел безропотно смъртта. Той не се развълнува, усети само дива радост, че се е освободил от свещеника.

Измъкна клечката от ухото на Да-чиен, хвърли я и отпусна трупа. После заповяда на високия, прегърбен абориген да изтича до колибата на гледачите и да донесе вила.

Аборигените не помръднаха. Бяха парализирани от страх. Тъй като не беше в настроение да търпи неподчинението на двама тъпаци, изнервеният, вбесен Лин Пао започна да ругае. Ритна високия по левия крак, което бе достатъчно да размърда изрода.

Високият абориген се върна с вилата. Лин Пао дръпна вилата, отмести аборигените и погледна свещеника. Кратко колебание, после хвана дръжката, вдигна вилата и заби металните зъби в лицето на стареца. Слугите се обърнаха настрани.

След лицето Пао се нахвърли върху ръцете, гърдите, бедрата. Винаги разкъсваше плътта, забиваше надълбоко, за да се увери, че я е разкървавил. Би могъл да накара аборигените да направят това — стига да искаше да ги пребие под проливния дъжд.

— Вкарайте тялото в клетката — извика им той. — Бързо! Нека снежният леопард бъде обвинен за смъртта на стареца.

Погледна как аборигените хващат глезените на Да-чиен и повличат трупа към клетката на Снежния леопард. Бурята се засилваше. Бамбуковите дървета се прегъваха от силния вятър и той усещаше пронизващия студен дъжд през памучния си халат. Клетките на животните трябваше да бъдат покрити и той сигурно щеше да се заеме с това. Но първо трябваше да се оправи с най-важното.