Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

– Какво, по дяволите… – смаяно започна Болтън, но изведнъж млъкна с отворена уста.

– Ама и теб си те бива, Клифърд – каза Хейл, докато бавно се изправяше на крака.

Капитаните го гледаха като втрещени.

– Поставих този тип на мястото му, а? – ухили се Хейл. – Само след секунда щеше да бъде мъртъв, и то поради собствената си глупост.

Болтън беше видимо разтърсен.

– Точно така, Едуард – мрачно го изгледа Хейл. – Една секунда те делеше от смъртта.

– Мръсно лъжливо копеле! – излая най-сетне Болтън.

– Аз ли съм лъжливо копеле? Я си помисли! Щеше ли да изпиеш последната чаша, несъмнено с отровата в нея, ако не бях се престорил на умрял?

Нещо, което останалите несъмнено щяха да очакват от него, за да се сложи точка на спора. Разбира се, изборът щеше да бъде негов. Можеше да откаже да изпие отровата, признавайки се за победен.

– Искам отговор, Едуард. Щеше ли да я изпиеш?

Мълчание.

– Така си и помислих – усмихна се Хейл. – Аз не се преструвах, а просто те тласках към пътя, по който никога не би поел сам.

Нокс разбра, че Хейл не е мъртъв още в мига, в който тялото му се строполи на пода. Реакцията му не беше типична. Отлично познаваше действието на отровата и въздействието ѝ върху човешкото тяло. Само няколко часа по-рано се беше уверил в това за пореден път при контакта си със Скот Парът.

Хейл заплашително се втренчи в лицата на тримата си партньори.

– Повече да не съм чул нито дума от вас! – процеди той. – Ще си мълчите и ще изпълнявате онова, което ви казвам!

Никой не възрази. А Нокс имаше две причини да бъде доволен. Първо, Едуард Болтън беше наясно, че му дължи живота си. Второ, това важеше и за другите двама капитани. Което решително означаваше нещо важно.

Монтичело

Малоун влезе в залата "Грифин Дискавъри", разположена на приземния етаж на центъра за посетители. Според обясненията на кураторката тук на децата се разказваше за имението на Джеферсън, а също така и за живота в края на XVIII и началото на XIX век. В добре аранжираното вътрешно пространство имаше всичко: макет на имението, копие на леглото на Джеферсън, работилница за пирони, жилищно помещение за робите, ковашки чук и копие на полиграфа на Джеферсън. Няколко хлапета сновяха между експонатите под благосклонните погледи на родителите си.

– Това място е много популярно – подхвърли кураторката.

Касиопея, Едуин Дейвис и управителят на имението също бяха тук.

Очите му се спряха на колелото. Три от децата стояха пред него и усърдно въртяха боядисаните в кафяво дискове.

– Направено е от смола – добави жената до него. – Оригиналът е много по-крехък. Дисковете му са от дърво, на повече от двеста години. Дебелината им е едва осем милиметра и много лесно могат да се счупят.

– Сигурен съм, че крадецът ще бъде внимателен – успокоително подхвърли Малоун, доловил тревогата в гласа ѝ.

Поне докато дешифрира посланието, добави мислено той.

На хлапетата им омръзна да си играят с колелото и се насочиха към вътрешността на залата. Малоун се приближи към него и започна да разглежда двайсетте и шест диска, нанизани на метален шиш. Върху всеки от тях бяха изписани черни букви, разделени с линии.

– Искате ли да си запишете поредицата? – попита кураторката.

– Няма да му трябва – усмихна се Касиопея.

Наистина беше така.

Фотографската му памет отдавна беше влязла в действие.

GYUOINESCVOQXWJTZPKLDEMFHR

Завъртя дисковете и се зае да ги подрежда в правилната поредица.

Уайът продължаваше да крачи към колата.

– Бях сигурна, че ще разчетеш посланието – извика след него Карбонел.

Той спря и се обърна. Тя стоеше неподвижно. Слънцето огряваше неразгадаемите черти на лицето ѝ. Найлоновият плик лежеше в краката ѝ. Изчислил всички възможни варианти, пъргавият ѝ ум вече беше стигнал до заключението, че няма друг избор, освен да преговаря с него. Унищожаването на дисковете му гарантираше сигурност, защото само той знаеше мястото. Тя бавно тръгна към него и спря едва когато лицето ѝ се озова на сантиметри от неговото.

– Утроявам възнаграждението ти. Половината ще преведа в рамките на следващите два часа в банка по твой избор. Останалото ще получиш, когато ми предадеш двата документа – разбира се, невредими.

Сега беше моментът да ѝ напомни очевидното.

– Вероятно си даваш сметка, че Общността ще ми предложи много по-висока цена – подхвърли Уайът.

– Естествено – кимна тя. – Но и ти си даваш сметка, че само аз мога да ти предложа нещо повече – както го направих тази сутрин. Именно затова още разговаряш с мен, вместо вече да си отпрашил с чисто новия си автомобил.