Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

Дали всичко това не е някаква измама? Нима наистина са открили ключ за шифъра?

Трябваше да разбере.

Той взе асансьора до стаята си в "Плаза", заключи след себе си и веднага включи лаптопа. Една секунда му беше достатъчна, за да разбере, че в машината липсва каквато и да било информация. Само стандартните програми, които вървяха безплатно с всеки компютър.

Кликна на програмата за електронна поща, но не видя никакви акаунти.

Явно лаптопът е бил току-що закупен от магазина. Като примамка за него.

Което означаваше, че един лош ден обещаваше да стане още по-лош.

Белият дом

10:20 ч. Вечерта

Касиопея седеше в една от лимузините на кортежа, който ги посрещна във военновъздушната база "Андрюс" и в момента се насочваше към Белия дом. В колата с нея бяха Едуин Дейвис и Дани Даниълс. Още на пистата Котън бе получил транспорт до института "Гарвър" в Мериленд, от който го деляха четирийсет и пет минути полет. Беше неспокойна, тъй като го изпращаха сам на място, където почти сигурно го чакаха сериозни проблеми, но не можеше да възрази. Стефани Нел беше и нейна близка приятелка и тя сериозно се тревожеше за нея. Всеки трябваше да изиграе своята роля.

– Искам да действаш безкрайно внимателно – предупреди я Даниълс, когато кортежът навлезе в периметъра на Белия дом.

– А защо аз? – пожела да узнае тя.

– Защото си тук, защото си добра и защото си външен човек.

– Може би и защото съм жена?

– Това също помага – кимна президентът. – Полин си има своите капризи.

Касиопея направи опит да си спомни всичко, което знаеше за Първата дама. Но то се оказа нищожно. Не беше специалист по американската политика. Първите ѝ контакти с президентската администрация бяха осъществени преди две години – когато за пръв път посети Белия дом в компанията на Стефани. Тогава очите ѝ се отвориха за много неща.

– Какво ви кара да подозирате, че изтичането на информация е дело на съпругата ви?

– Кога съм казал, че я подозирам?

– Не сте, но със сигурност си го мислите.

– Няма кой друг да бъде – въздъхна Дейвис. – За пътуването знаехме само аз, президентът и неколцина от най-близките ни сътрудници.

– Според мен обвинението е твърде тежко.

– Не е чак толкова тежко, колкото си мислиш – възрази Даниълс.

В гърдите ѝ се надигна раздразнение. И двамата спестяваха част от истината.

Кортежът спря под извитата козирка на входа. Там се бяха събрали малка групичка служители, които шумно ги приветстваха.

– Слава богу, че някой все още ме обича – едва чуто промълви Даниълс, слезе от колата и започна да се ръкува с посрещачите.

– На практика с него се работи лесно – подхвърли Дейвис, докато наблюдаваха сцената от вътрешността на колата. – Разбрах го в мига, в който поех длъжността началник на канцеларията.

Тя беше принудена да признае, че сърдечното посрещане изглеждаше спонтанно и искрено.

– Не всеки ден се опитват да убият президента все пак – добави Дейвис.

Тя се взря в лицето му. Началникът на канцеларията бе сдържан и притежаваше хладен ум, който не спираше да работи. Перфектният избор на всеки, който има нужда някой да му пази гърба.

– Нещо да ти прави впечатление? – тихо подхвърли той.

Тя кимна. Тълпата посрещачи наброяваше поне четирийсет души, но сред тях не се виждаше Първата дама.

Хейл крачеше напред-назад в кабинета си. Тримата му партньори си бяха тръгнали преди час. Всички се надяваха, че най-късно до следващата сутрин шифърът на Джеферсън ще бъде в ръцете им и конституционно гарантираният им имунитет ще бъде възстановен. А после всички федерални прокурори с техните обвинения за данъчни нарушения можеха да вървят по дяволите!

Той отправи поглед към тъмната шир на река Памлико. Обичаше самотата и спокойствието, които му осигуряваше фамилното имение. Погледна часовника си. Наближаваше десет и половина вечерта. Нокс би трябвало да се появи всеки момент.

Не понасяше да го наричат пират. Както го нарече счетоводителят, Стефани Нел и всички останали, които нямаха понятие какво означава фамилното му наследство. Вярно е, че Общността се беше родила и укрепнала благодарение на пиратството – такова, каквото го бяха практикували през XVII и началото на XVIII век. Но дедите му съвсем не са били глупави. Той щеше да помни до гроб единственото правило, на което се бяха подчинявали.

Важни са парите. Нищо останало няма значение. Нито политиката, нито етиката или моралът. Всичко се свежда до печалбата. Какво беше казал баща му? Нашата вечеря не зависи от благоволението на касапина, пекаря или производителя на вино, а само от уважението към техния интерес. В основата на всеки бизнес лежи алчността. Именно тя гарантира най-добрия продукт на най-добрата цена. Същото важеше и за каперството. Няма ли я съблазънта на богатството, изчезва и мотивацията. Всички искат да се доберат до богатството. Какво лошо има в това? Нищо, разбира се.