Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

– Точно така – отвърна Уайът. – Попаднали сме в капан, от който няма измъкване.

Бат, Северна Каролина

Хейл проследи с очи двамата моряци, които свалиха Шърли Кейзър от електромобила и я повлякоха към затвора. Дъждът продължаваше да плющи. Хейл им се бе обадил предварително, за да бъдат готови да приемат новата затворничка. Тя все още беше замаяна от удара, на лявата ѝ скула синееше грозна подутина. Мъжете я довлякоха до сградата.

Хейл влезе след тях и затръшна вратата. Беше заповядал да събудят Стефани Нел и да я преместят в друга килия на първия етаж. Реши да затвори Шърли заедно с нея. Бог знае какво щяха да споделят помежду си, но електронното устройство нямаше да пропусне нито дума.

Нел стоеше в средата на килията и наблюдаваше приближаването им. Отключиха решетъчната врата и блъснаха Кейзър вътре.

– Водя ти компания – обяви Хейл.

По-възрастната жена огледа подутата скула на Кейзър.

– Ти ли ѝ причини това?

– Държеше се неприлично. Дори ме заплашваше с пистолет.

– Трябваше да те гръмна! – просъска Кейзър.

– Имаше такъв шанс, но не се възползва от него – равнодушно отвърна той. – Нали питаше за Стефани Нел? Ето я, можете да се запознаете. – Обърна се към Нел и попита:

– Познаваш ли човек на име Котън Малоун?

– Защо?

– Нищо особено. Просто се е появил не където трябва.

– Значи имаш сериозен проблем – отвърна Нел.

– Съмнявам се – сви рамене той.

– Заповядай на горилите си да донесат торбичка с лед – погледна го Нел. – Този оток е огромен.

Предложението беше разумно и той кимна на хората си.

– Тя все пак трябва да изглежда добре.

– Какво означава това? – изгледа го подозрително Нел.

– Означава, че след като бурята утихне, вие двете ще отплавате в морето. Ще бъде последното ви пътуване, защото ще останете там.

Лодката на Касиопея навлезе в тъмните води на река Памлико. Хеликоптерът я беше оставил на километър и половина от южния бряг. Агентите на Щатското бюро за разследване ѝ бяха посочили широката около три километра водна ивица. По думите им там някъде имаше дълъг пристан, на който бе закотвена шейсетметровата яхта "Адвенчър " собственост на Куентин Хейл. Само оттам можеше да проникне и в имението, но за целта трябваше да поддържа верния курс – нещо, което не се оказа толкова лесно, колкото изглеждаше. Откъм Атлантика духаше силен вятър, дъждът се стелеше като пелена над вълните. Последните минути на борда на хеликоптера не бяха особени приятни. Дейвис щеше да остане наблизо, очаквайки нейния сигнал или настъпването на утрото. Планът беше и в двата случая да щурмува имението с помощта на отряда агенти на Сикрет Сървис, които вече се събираха северно от Бат.

Касиопея изключи мотора и остави лодката на течението, което я носеше към пристана. Изчисленията ѝ бяха точни. Пред очите ѝ бавно изплува пристанът. Трябваше да внимава да не се блъсне в него, тъй като вълните бяха високи почти метър. Закотвената яхта наистина беше внушителна. Тримачтова, с издължен аеродинамичен корпус и очевидно оборудвана с автоматична система за управление на платната. Никъде не се виждаше светлина и това ѝ се стори малко необичайно. Може би токът беше спрял заради бурята.

После изведнъж забеляза движение на палубата. И на пристана. Мъже, които тичаха към брега.

– Защо беше нужно всичко това? – попита Малоун. – Случилото се между нас бе преди толкова години.

– Имах да ти връщам.

– Значи ти ме забърка в опита за покушение, така ли?

– Моментът беше много удобен.

– А ако не бях блокирал автоматичното оръжие?

– Бях сигурен, че ще направиш нещо. При другия вариант щеше да бъдеш обвинен или просто застрелян.

Прииска му се да стовари юмрук в лицето на негодника, но бързо осъзна, че с това нямаше да постигне нищо. Той огледа пещерата. Нивото на водата оставаше до глезените им.

– А не беше ли по-просто да ме убиеш? Защо е цялата тази драма? Май имаш да си връщаш и на някой друг, а?

– Вече няма значение.

– Странна птица си ти – поклати глава Малоун. – И винаги си бил такъв.

– Искам да видиш нещо – подхвърли Уайът. – Открих го, докато ти спеше.

Лъчът на фенерчето се насочи надолу, към коридор, изсечен в скалата. В дъното му, на шест-седем метра от тях, блестеше странен символ, полускрит под влажен мъх.

Малоун веднага го разпозна. Беше един от петте символа от посланието на Джаксън.