Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— Ще измислим нещо — уверявам го аз.

След като приключвам с формалностите по изписването, двамата излизаме навън. Близо до входа стои полицай, който ни оглежда внимателно, докато вървим към него. Насреща ни лъхва студен вятър.

Тръгваме пеш към студентското градче. Улиците са пусти, небето притъмнява. По тротоара край нас минава доставчик на пица с велосипед. Зад него остава диря от ароматна пара и докато засилващият се вятър подмята из въздуха снежен прах, стомахът ми се обажда да напомни, че отново сме между живите.

— Ела с мен в библиотеката — казва Пол, когато наближаваме Насау стрийт. — Искам да ти покажа нещо.

Той спира на пешеходната пътека. Отвъд белия двор е Насау Хол. Спомням си за крачолите, развени над купола, и за липсващия език на камбаната.

— Какво ще ми покажеш?

Пол е пъхнал ръце в джобовете и крачи с наведена глава срещу вятъра. Минаваме през портата Фицрандолф, без да поглеждаме назад. Според легендата оттук можеш да влизаш колкото си искаш, но излезеш ли само веднъж, никога няма да се дипломираш.

— Винсънт ми рече да не вярвам на приятели — казва Пол. — Приятелите били вятърничава работа.

Пред нас минава група туристи с екскурзовод. Приличат на коледари. Натаниъл Фицрандолф подарил терена за изграждането на Насау Хол, обяснява екскурзоводът. Погребан е на мястото на днешното гробище „Холдър“.

— Когато тръбата избухна, не знаех какво да правя. Не бях осъзнал, че Чарли влезе в тунела само заради мен.

Продължаваме към библиотеката. В далечината се виждат мраморните сгради на някогашните дружества за диспути — „Перуката“, клубът на Джеймс Медисън, и Клиософското дружество на Аарон Бър. Зад нас продължава да долита гласът на екскурзовода и ме обзема все по-силното чувство, че тук съм само посетител, турист, че още от първия си ден в Принстън вървя по тунел през мрака, също както се промъквахме през земните недра към двора на общежитието „Холдър“.

— После те чух как изтича към него. Ти не даваше пет пари какво става долу. Интересуваше те само, че Чарли е ранен. — Пол ме поглежда за пръв път. — Чух те да викаш за помощ, но не виждах нищо. Бях твърде изплашен, за да помръдна. Само едно си мислех: що за приятел съм аз? Аз съм вятърничавият приятел.

Рязко спирам.

— Пол, не говори така.

Стигнали сме в заснежения централен двор на „Ийст Пайн“ — правоъгълна сграда с колонади, напомняща манастир. Изведнъж баща ми се завръща като сянка по стените, защото осъзнавам, че още преди да се родя, той е крачил по тия пътеки и е виждал същите стени. Сега вървя по неговите стъпки, без дори да го знам, защото и двамата не сме оставили ни най-малка следа на това място.

Пол се обръща, вижда ме спрял на място и за момент ние сме единствените живи същества между каменните стени.

— Трябва — казва той. — Защото, когато ти кажа какво открих в дневника, всичко друго ще ти се стори дреболия. А то не е дреболия.

— Само ми кажи, че е толкова голямо, колкото се надявахме.

Защото ако наистина е така, поне сянката на баща ми ще остане завинаги.

Гледай напред, изрича в главата ми терапевтката. Винаги напред. Но и днес, както тогава, ме обкръжават стени.

— Да — отговаря Пол, който отлично разбира какво имам предвид. — Голямо е.

Лицето му грейва за миг, подчертавайки тия три думи, и аз отново потъвам в миналото, обхванат от чувство, на което само съм се надявал. Сякаш баща ми е постигнал невъобразимото — възкръснал е, за да си възвърне изгубената чест.

Не знам какво ще ми каже Пол, но мисълта, че може да надхвърли най-смелите ми мечти, ме връща към едно усещане, загубено безкрайно отдавна. Кара ме отново да погледна напред и да видя нещо пред себе си. Нещо друго, освен стена. Дава ми надежда.

По пътя към „Файърстоун“ се разминаваме с Кари Шоу, която познавам от миналогодишния курс по английска литература. Тя мимоходом ни поздравява. С нея често си разменяхме многозначителни погледи в аудиторията, преди да срещна Кати. Питам се колко се е променила от тогава насам. И дали вижда колко съм се променил аз.

— Сега ми се струва такава случайност, че хлътнах по „Хипнеротомахия“ — казва Пол, докато продължаваме на изток към библиотеката. — Всичко беше тъй косвено, тъй непряко. Както е било и за баща ти.

— Срещата с Макбий, искаш да кажеш.

— И с Ричард. Ами ако не се познаваха? Ако не бяха посещавали заедно онези лекции? Ами ако аз не бях прочел книгата на баща ти?

— Тогава нямаше да сме тук.