Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Дума по дума, тухла по тухла — сякаш важното е да се изгради стена между двама приятели.

— Уилям Стийн — отговаря си тя, защото знае, че повече няма да й съдействам. — Представи си как се е почувствал Пол. Колко ли се е ядосал?

Внезапно на вратата се почуква. Преди да кажем и дума, тя се отваря.

— Детектив — казва някакъв друг полицай.

— Какво има.

— Искат да разговарят с вас.

— Кой?

Полицаят поглежда визитната картичка в ръката си.

— Декан от колежа.

Детектив Гуин остава да седи още една-две секунди, после става и тръгва към вратата.

След нейното излизане настава напрегната тишина. Чакам дълго, но тя не се връща. Накрая сядам в леглото и започвам да търся ризата си. До гуша ми е дошло от болници, а с контузената ръка и сам ще се справя. Искам да видя Чарли, искам да знам какво са казали на Пол. Якето ми виси на закачалката и аз предпазливо измествам тежестта си, за да стана от леглото.

Точно тогава дръжката на вратата се завърта и детектив Гуин отново пристига.

— Можеш да си вървиш — рязко казва тя. — От деканата ще те потърсят.

Чудя се какво ли е станало навън. Тя ми подава визитна картичка и ме поглежда втренчено.

— Но искам да си помислиш за онова, което казах, Том.

Кимвам.

Тя сякаш иска да добави още нещо, но прехапва език. Обръща се мълчаливо и излиза.

Преди вратата да се затвори докрай, нечия ръка я задържа. Настръхвам, очаквайки декана. Но този път виждам приятелско лице. Джил е пристигнал с дарове. В лявата си ръка носи точно каквото ми трябва — чисти дрехи.

— Добре ли си? — пита той.

— Да. Какво става?

— Обади ми се Уил Клей. От него разбрах всичко. Как ти е рамото?

— Добре е. Той каза ли нещо за Чарли?

— Малко.

— Добре ли е?

— По-добре, отколкото при постъпването. Има нещо странно в начина, по който го казва.

— Какво става? — питам аз.

— Нищо — казва Джил след дълго мълчание. — Ченгетата разпитаха ли те?

— Да. И Пол също. Видя ли го отвън?

— Да, в чакалнята. Ричард Къри е с него.

Надигам се от леглото.

— Тъй ли? Защо?

Джил свива рамене и оглежда болничната престилка.

— Да ти помогна ли?

— За какво?

— Да се облечеш.

Не знам дали се шегува.

— Мисля, че и сам ще се справя.

Той се усмихва, докато с усилие смъквам престилката.

— Хайде да видим как е Чарли — казвам аз. Вече се чувствам малко по-стабилен.

Но Джил почва да се колебае.

— Какво има?

По лицето му се изписва странно изражение — на притеснение и гняв едновременно.

— Снощи с него се сдърпахме здравата, Том.

— Знам.

— Не, след като вие с Пол излязохте. Наговорих му неща, които не биваше да казвам.

Спомням си колко чиста бе стаята тази сутрин. Ето защо не е спал Чарли.

— Няма значение — казвам аз. — Да вървим при него.

— В момента той няма да иска да ме види.

— Разбира се, че ще иска.

Джил плъзва пръст по горната си устна, после казва:

— Така или иначе, лекарите не дават да го безпокоим. Ще дойда по-късно.

Той вади ключовете от джоба си и очите му стават печални. Най-сетне слага ръка върху дръжката на вратата.

— Обади ми се в „Бръшляна“, ако ти трябва нещо.

Вратата безшумно се завърта на пантите и Джил прекрачва в коридора.

Полицаят е изчезнал, дори и старицата с инвалидния стол не се вижда никаква. Някой е отнесъл жълтата табела. Чакам Джил да се озърне, но той продължава напред. Преди да кажа нещо, той завива зад ъгъла и изчезва.

Веднъж Чарли ми описа какво са причинили на човешките отношения епидемиите от миналите векове, как болестите са карали хората да бягат от заразените и да се страхуват от здравите, додето се стигнало дотам, че родители и деца не сядали на една маса, а семействата взели да се разпадат. Ако си сам, няма начин да се заразиш, казах тогава аз, съчувствайки на онези, които търсели спасение далече в провинцията. Чарли ме погледна и с десетина думи изложи най-добрия аргумент в полза на лекарите, който съм чувал някога, а според мен аргументът се отнася със същата сила и до приятелството. Може би, каза той. Но няма начин и да оздравееш.

Чувството, което изпитах, докато гледах как Джил си отива — и което ми напомни за думите на Чарли — ме спохожда отново само след броени минути, когато влизам в чакалнята и заварвам Пол да седи сам — сега и двамата сме самотници, всеки ще се оправя както може. Пол изглежда някак не на място: седи сам-самичък сред дългата редица бели пластмасови столове, подпира главата си с две ръце и гледа пода. Винаги заема тази поза, когато е дълбоко замислен — двата лакътя върху коленете, пръстите сплетени зад тила. Вече не помня колко нощи съм се будил, за да го видя седнал точно така зад бюрото с молив между пръстите и разгърнат бележник под лъча на вехтата лампа.