Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Хукваме подир него. Последното, което чувам, е как Тафт диктува по телефона имената ни на полицията. Гласът му излита през отворената врата и кънти из коридора.

Тичаме по коридора към мрачното стълбище на мазето, когато отгоре долита студен полъх. Двама полицаи са пристигнали горе на партера.

— Стой на място! — провиква се единият.

Спираме.

— Университетска полиция! Не мърдайте!

Стискайки книжата под мишница, Пол гледа през рамото ми към другия край на коридора.

— Подчинявай се — казва му Чарли.

Но аз знам какво е привлякло погледа на Пол. В онзи край има килер за чистачите. А в килера — вход към тунелите.

— Долу не е безопасно — шепне Чарли и измества рамо към Пол, за да го спре, ако се наложи. — Водят се строителни рабо…

Полицаите погрешно приемат движението му като опит за бягство и единият хуква надолу по тясното стълбище. В същия миг Пол се втурва към вратата.

— Стой! — крещи полицаят. — Не влизай там!

Но Пол вече е стигнал до входа. Дръпва дървената врата и изчезва вътре.

Чарли не се колебае. Преди някой от полицаите да разбере, той ги изпреварва с две крачки и се хвърля към вратата. Чувам глухия удар, с който скача долу в тунела, за да спре Пол. После гласът му прокънтява из подземието. Вика Пол по име.

— Излизай! — изревава гръмовно полицаят и ме побутва напред.

Навежда се към отвора и извиква отново, но в отговор чуваме само тишина.

— Повикай подкреп… — започва първият.

Внезапно из тунелите избухва гръмотевичен рев и котелното до нас започва да съска. Мигновено разбирам какво става — пукнала се е тръба под налягане. А после чувам крясъците на Чарли.

След миг съм на прага на килера. Отворът в пода е съвсем тъмен и аз скачам напосоки. Когато се блъскам в пода, адреналинът пламва като мълния из цялото ми тяло и болката от падането отшумява още преди да съм я усетил. Заставям се да продължа напред. Чарли стене в далечината и гласът му ме води през мрака. Полицаите горе крещят. По-умният от двамата е съобразил какво става.

— Ще се обадим на бърза помощ — извиква той към тунела. — Чуваш ли ме?

Крача напред през лепкава, гъста мъгла. Горещината се засилва, но мисля само за Чарли. С всяка секунда съскането на тръбата става все по силно и поглъща всички останали звуци.

Стоновете на Чарли вече се чуват по-ясно. Продължавам напред, мъча се да го открия. И най-сетне на един завой го намирам. Лежи свит на топка и неподвижен. Дрехите му висят на парцали, косата му е залепнала по главата. Когато очите ми привикват с полумрака, виждам в далечината грамадна тръба със зейнала дупка близо до пода.

— Хом — стене Чарли.

Не го разбирам.

— Хом…

Този път осъзнавам, че се мъчи да изрече името ми.

Гърдите му са мокри. Парата го е улучила право в корема.

— Можеш ли да се изправиш? — питам аз и премятам ръката му през рамото си.

— Хом… — мънка той, губейки съзнание.

Стискам зъби и се опитвам да го повдигна, но той тежи като планина.

— Хайде, Чарли — умолявам го аз и дърпам нагоре. — Недей да ми припадаш точно сега.

Но усещам, че той почти не ме чува. Тялото в ръцете ми става все по-тежко.

— Помощ! — крещя аз към далечния край на тунела. — Помогнете, моля ви!

Парата под налягане е разкъсала подгизналата риза на гърдите му. Едва го усещам да диша.

— Ммм… — хърка той и се мъчи да обвие пръст около китката ми.

Сграбчвам раменете му и пак го разтърсвам. Най-после чувам стъпки. Светъл лъч прорязва мъглата и виждам санитар — двама санитари — да тичат към мен.

След секунда вече са толкова близо, че различавам лицата им. Но когато лъчите от фенерите им се кръстосват върху тялото на Чарли, чувам как единият ахва:

— О, господи!

— Ранен ли си? — пита другият и опипва гърдите ми.

Гледам го с недоумение. После свеждам очи към тъмното петно върху корема си и разбирам. Мокрото по гърдите на Чарли не е от вода. Целият съм омазан с неговата кръв.

Двамата санитари застават до него и се мъчат да го повдигнат. Пристига трети и се опитва да ме отведе, но аз го отблъсквам. Искам да остана до Чарли. Усещам как постепенно започвам да се унасям. Сред сумрака и жегата губя връзка с реалността. Нечии ръце ме извеждат от тунелите и аз виждам двамата полицаи с още двама техни колеги зад тях. Всички гледат как санитарите ме измъкват над земята.

Последното, което си спомням, е изражението на единия полицай. Той стои и ме гледа как изплувам от мрака, окървавен от глава до пети. Отначало изглежда облекчен, като ме вижда да се отдалечавам, накуцвайки, от шахтата. После лицето му се променя и облекчението изчезва от очите му, защото осъзнава, че кръвта не е моя.