Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— Но буквите в книгата не са отпечатани по този начин — казвам аз, като се питам как е приложил подхода си към реалния текст. — Буквите не са разположени равномерно като в таблица. Как ще откриеш накъде точно е юг или север?

Той кимва.

— Няма начин, защото е трудно да се определи коя буква е точно под или над другата. Наложи се вместо графичен модел да разработя математичен.

Отново ме поразява умението му да съчетава сложност и простота в една и съща идея.

— Да вземем например това, което написах. В случая има… — той брои — … осемнайсет букви на ред, нали? Ако пресметнеш, това означава, че четири на юг винаги ще е точно четири реда по-долу, което се равнява на седемдесет и две букви от началната точка. По същата сметка две на север означава трийсет и шест букви назад. Щом веднъж установиш колко е дълъг стандартният ред на Франческо, правиш проста сметка и продължаваш все по същия начин. Скоро свикваш да откриваш буквите съвсем бързо.

Внезапно ми хрумва, че в нашето съдружие аз разполагам само с едно, което донякъде да сравня с блестящия ум на Пол — интуиция, късмет, сънища, случайни асоциации. Изглежда направо непочтено да твърдя, че сме работили наравно.

Пол сгъва листа и го хвърля в кошчето. За секунда оглежда тясната килийка, после взима камара книги, подава ми я и награбва още една. Болкоуспокояващите сигурно все още действат, защото рамото ми издържа на тежестта.

— Изумен съм, че го откри — казвам аз. — Какво пишеше?

— Първо ми помогни да върна тия книги по рафтовете — отвръща той. — Искам да опразня това място.

— Защо?

— За всеки случай.

— От какво се опасяваш?

Той се усмихва лекичко.

— Да речем, от библиотечна глоба.

Излизаме и Пол ме повежда по дълъг коридор, който се губи в сенките. От двете страни ни ограждат библиотечни лавици с разклонения към ниши и задънени коридори. Намираме се в тъй рядко посещавана част от библиотеката, че осветлението работи само когато някой посетител дойде да щракне ключа.

— Когато приключих, просто не можех да повярвам — казва Пол. — Още преди да привърша разшифроването, треперех от вълнение. Беше свършено. Свършено след толкова много години.

Той спира до една от последните лавици и аз виждам само неясните очертания на лицето му.

— И си струваше, Том. Аз дори и не подозирах какво се крие във втората половина на книгата. Помниш ли какво прочетохме в писмото на Бил?

— Да.

— Повечето в това писмо беше лъжа. Знаеш, че работата е моя, Том. Бил само преведе няколко арабски думи. Направи справки от три-четири книги, изкара няколко фотокопия. Всичко останало свърших сам.

— Знам — казвам аз.

Изведнъж Пол рязко вдига длан пред устата си.

— Не е вярно. Без всичко, което откриха баща ти и Ричард, без онова, което разгадахте вие — особено ти — нямаше да успея. Не съм го направил сам. Вие ми посочихте пътя.

Пол изрича имената на баща ми и Ричард Къри тъй, сякаш са двама светци мъченици от картините в лекцията на Тафт. За момент се чувствам като Санчо Панса, заслушан в словата на Дон Кихот. Знам, че великаните, които вижда, са само вятърни мелници, и все пак именно той вижда ясно в тъмата, а аз се съмнявам в очите си. Може би там е била хитрината през цялото време, мисля си аз: ние сме животни, надарени с въображение. Само който вижда великани, може да застане на раменете им.

— Но Бил беше прав за едно — казва Пол. — Резултатите наистина ще засенчат всичко друго в историческите изследвания. За дълго време.

Той взима от ръцете ми камарата книги и изведнъж се чувствам като в безтегловност. Зад нас коридорът се простира към далечната светлина, а разклоненията от двете страни чезнат в пространството. Дори и в сумрака виждам как се усмихва Пол.

Започваме да сновем от стаичката до дъното на коридора, връщайки по рафтовете десетки книги — най-често не там, където им е мястото. Изглежда, Пол се интересува само от едно — да ги махне.

— Помниш ли какво е ставало в Италия точно преди отпечатването на „Хипнеротомахия“? — пита той.

— Само каквото съм чел в пътеводителите за Ватикана.

Пол слага в ръцете ми нов куп книги и пак навлизаме в мрака.

— По времето на Франческо интелектуалният живот на Италия се въртял около един-единствен град — казва той.

— Рим.

Но Пол поклаща глава.

— Много по-малък. Колкото Принстън — имам предвид само колежа, не целия град.

Виждам колко го е очаровало откритието, колко истинско е станало вече за него.