Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Строежът на „Улуърт“ приключи съвсем наскоро и сградата, която излезе от строителните скели е твърде любопитна — същинска крепост отвън, но стъклена и крехка отвътре. Преддверието лъкатуши като река през музикалната библиотека и аудиториите на първия етаж, като се извисява цели три етажа чак до остъкления покрив. Вятърът завистливо вие наоколо. Пол отключва входа на сградата със студентската си карта и задържа вратата, докато вляза.

— Накъде? — пита той.

Водя го към най-близкото стълбище. Откакто откриха сградата, с Джил сме идвали тук на два пъти — все в събота вечер след сериозно пиене. Втората жена на баща му настоявала Джил да се научи да свири нещо от Дюк Елингтън, също както баща ми държеше да науча нещо от Арканджело Корели, тъй че общо ни се събират осем години уроци по пиано без почти никакъв резултат. Идвахме, слагахме бутилките върху вехтия роял и Джил дрънкаше немилосърдно „Първият влак“, после аз изсвирвах някакво смътно подобие на „Ла Фолиа“ и се преструвахме, че следваме ритъм, който и двамата изобщо не бяхме научили.

Двамата с Пол се тътрим по коридора в сутерена и откриваме, че само едно пиано още е в действие. Нейде в дъното някой свири „Рапсодия в синьо“. Вмъкваме се в малко звукоизолирано студио и Пол се настанява на табуретката пред пианото. Гледа клавишите — за него също тъй тайнствени както компютърната клавиатура — без да ги докосва. Луминесцентната лампа на тавана почва да пращи, после изгасва. Все едно.

— Не мога да повярвам — казва най-сетне той с дълбока въздишка.

— Защо са го направили? — питам аз.

Пол плъзва нокът по един от клавишите. Имам чувството, че не е чул въпроса, затова го повтарям.

— Какво очакваш да ти кажа, Том?

— Може би това е причината Стийн да ти предложи помощ.

— Кога? Тази вечер с дневника ли?

— Още преди месеци.

— Имаш предвид, когато ти се отказа от работата с „Хипнеротомахия“?

Това е открит удар. Напомняне, че намесата на Стийн в крайна сметка опира до мен.

— Смяташ ли, че вината е моя?

— Не — тихо казва Пол. — Разбира се, че не.

Но обвинението виси във въздуха. Картата на Рим, също като дневника, ми напомни какво съм загърбил, колко много успехи постигнахме, преди да напусна, колко ми харесваше. Поглеждам ръцете си в скута. Баща ми казваше, че имам лениви ръце. Пет години уроци не доведоха поне до една що-годе прилична соната на Корели; оттогава той ме насочи към баскетбола.

Силните взимат от слабите, Томас, но умните взимат от силните.

— Ами писмото до Къри? — питам аз, гледайки гърба на пианото. Дървото е голо и грубо, нали тази страна трябва да бъде обърната към стената. Странна ми се вижда тази икономия, като да не си сресваш тила, защото не го виждаш в огледалото. Така правеше баща ми. Винаги съм смятал това за дефект в перспективата — грешка на човек, който вижда света само по един начин. Студентите му навярно го забелязваха също тъй често. Всеки път, когато им обръщаше гръб.

— Ричард никога не би ме ограбил — казва Пол, хапейки ноктите си. — Трябва да сме пропуснали нещо.

Настава тишина. В репетиционната е топло и когато мълчим, не се чува никакъв звук, освен тихите ноти откъм коридора. Вместо Гершуин сега в далечината глухо тътне соната от Бетовен. Спомням си как като дете изчаквах да отминат летните бури. Няма ток, в къщата е тихо и не се чува нищо, освен далечни гръмотевици. Под светлината на свещ майка ми чете на глас — илюстрирана книжка за Шерлок Холмс или нещо подобно — и аз се чудя защо най-хубавите истории сякаш винаги са за хора със странни шапки.

— Мисля, че Винсънт беше в библиотеката — казва Пол. — В полицията той излъга за отношенията си с Бил. Каза, че от години не е имал по-добър сътрудник.

„И двамата познаваме Винсънт, казваше писмото. Смятам за несъмнено, че той крои свои собствени планове за всичко, което излезе от начинанието.“

— Мислиш ли, че Тафт иска да си присвои изследването? — питам аз. — От години не се е опитвал да публикува нещо за „Хипнеротомахия“.

— Не става дума за публикуване, Том.

— А за какво?

Пол мълчи няколко секунди, после казва:

— Нали чу Винсънт тази вечер. Досега не беше признавал, че Франческо е от Рим. — Той поглежда педалите на пианото, щръкнали от дървената рамка като мънички златни обувки. — Опитва се да ми го отнеме.

— Кое?

Но Пол отново се колебае.

— Няма значение. Забрави.

— Ами ако в музея е бил Къри? — подхвърлям аз, когато той извръща глава.