Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— През онова лято Ричард ми осигури пътуване до Италия — казва Пол, търкайки с длан ръба на табуретката. — Толкова се вълнувахме. Дори Винсънт. С Ричард още не си говореха, но знаеха, че съм по следите на нещо голямо. Започвах да разбирам кое как е. Отседнах в един апартамент на Ричард — целият горен етаж на стар ренесансов дворец. Беше потресаващо, просто разкошно. Имаше картини по стените, по таваните, навсякъде. В ниши над стълбищата. Тинторето, Карачи, Перуджино. Истински рай, Том. Беше тъй хубаво, че дъхът ти спира. А той се събуждаше сутрин и заявяваше деловито: „Пол, днес имам да отметна доста работа“. После почвахме да разговаряме, а след половин час той смъкваше вратовръзката и казваше: „По дяволите всичко. Дай да си вземем почивен ден“. И ето — обикаляме площадите и разговаряме. Само двамата. Вървяхме и разговаряхме часове наред. Точно тогава той почна да ми разказва за годините си в Принстън. За „Бръшляна“ и всичките си приключения, какви щуротии е вършил, какви хора познава. И най-вече говореше за баща ти. Тъй ярко, тъй живо. Нали разбираш, сякаш нямаше нищо общо с онзи Принстън, който познавах. Като че живеех в сън, прекрасен сън. Ричард го наричаше точно така. През целия ни престой в Италия той крачеше из облаците. Започна да се среща с една скулпторка от Венеция и се канеше някой ден да й направи предложение. Дори си мислех, че след онова лято ще опита да се помири с Винсънт.

— Но не се помириха.

— Не. Когато се върнахме в Щатите, всичко си дойде по местата. С Винсънт не си продумаха. Жената от Венеция скъса с него. Ричард почна да идва в студентското градче, търсеше спомен за пламъка, който го е обгръщал, докато двамата с баща ти учели при Макбий. От онова време нататък той живее все повече и повече с миналото. Винсънт се мъчеше да ме убеди да стоя настрани от него, но през онази година аз стоях настрани от Винсънт, отбягвах Института, при всяка възможност се стараех да работя в „Бръшляна“. Не исках да му казвам какво сме открили, докато не се наложи. Точно тогава Винсънт взе да ме притиска да му покажа изводите си, да подавам всяка седмица отчет за напредъка. Може би си е мислил, че това е единственият му шанс да си отмъсти на „Хипнеротомахия“. — Пол плъзва ръка през косата си. — Колко съм бил глупав. Трябваше да напиша дипломна работа за четворка, после да си плюя на петите. Боговете повалят с гръм и мълния най-могъщите сгради и най-високите дървета. Защото боговете обичат да принизяват онуй, що е по-величаво от околното. Те не търпят гордостта у никого, освен у себе си. Херодот го е писал. Сигурно съм чел тия редове поне петдесет пъти, но така и не се замислих над тях. Винсънт ми ги посочи. Той знаеше какво означават.

— Не вярваш в това.

— Вече не знам в какво да вярвам. Трябваше да се пазя повече от Винсънт и Бил. Ако не мислех толкова за себе си, щях да усетя какво се задава.

Гледам светлия процеп под вратата. Пианото в края на коридора е замлъкнало.

Пол става и тръгва към изхода.

— Да се махаме.

Докато напускаме „Улуърт“, почти не си говорим. Пол върви малко пред мен и дистанцията е достатъчна, за да си мислим всеки за своето. В далечината виждам камбанарията на катедралата. Край подножието й се спотайват полицейски коли като жаби, изчакващи в подножието на дъб да отмине бурята. Отслабващият вятър люшка загражденията от жълта найлонова лента. Белотата сигурно вече е погълнала окончателно снежния отпечатък на Бил Стийн.

Когато пристигаме в общежитието, Чарли е буден, но се готви пак да си ляга. Успял е да почисти общата стая, да подреди на спретнати купчинки разхвърляните листове и писма. Мъчи се с работа да прогони спомена за видяното в линейката. След като поглежда часовника си, той се навъсва неодобрително, но е твърде уморен, за да ни се кара. Стоя и слушам как Пол разказва какво видяхме в музея. Знам, че Чарли ще настои да повикаме полиция. Но щом обяснявам, че сме открили писмата сред книжата на Стийн, той явно се отказва от тази идея.

Двамата с Пол минаваме в спалнята и мълчаливо се преобличаме, после си лягаме. Докато лежа и си припомням с какво вълнение в гласа описваше Къри, внезапно ми хрумва нещо, което проумявам за пръв път. Макар и за кратко, в отношенията им е настанал миг на покой и съвършенство. Къри така и не бе успял да разбере „Хипнеротомахия“, докато в живота му не навлезе Пол, за да разгадае онова, което не схващаше Къри — и тъй двамата да го споделят. А Пол винаги бе желал толкова много неща, докато в живота му не навлезе Ричард Къри, за да му покаже какво не е имал — и тъй двамата да го споделят. Като Дела и Джеймс от стария разказ на О’Хенри — Джеймс, който продава златния си часовник, за да купи на Дела четки за коса, а Дела продава косата си, за да купи на Джеймс верижка за часовника — даровете и саможертвите им си пасват идеално. Но този път сюжетът е по-щастлив. Всеки се нуждае единствено от онова, което може да му дари другият.