Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Не мога да упреквам Пол за късмета. Ако някой заслужава такъв късмет, това е той. Никога не е имал семейство, не е притежавал портрет в рамка, не е чувал близък глас по телефона. Дори след смъртта на баща си аз имах всички тези неща, макар и несъвършени. Но сега залогът е далеч по-голям. Дневникът на Генуезеца може да докаже, че баща ми е бил прав за „Хипнеротомахия“ — че е виждал истината през праха и епохите, през дебрите от гравюри и мъртви езици. Аз не му вярвах, смятах за нелепа, суетна и късогледа цялата идея, че в една тъй изчерпана вехта книга може да има нещо особено. А през цялото това време, докато го упреквах в погрешна перспектива, единствената грешка е била моя.

— Не си причинявай това, Том — казва ненадейно Пол от горното легло толкова тихо, че едва го чувам.

— Кое?

— Недей да се самосъжаляваш.

— Мислех за баща си.

— Знам. Опитай се да мислиш за нещо друго.

— Какво например?

— Не знам. Например за нас.

— Не те разбирам.

— За нас четиримата. Опитай се да бъдеш благодарен и за малкото, което имаш. — Той се запъва. — Ами догодина? Накъде клониш?

— Не знам.

— Тексас?

— Може би. Но Кати още ще е тук.

Чаршафите му изшумоляват, докато се намества по-удобно.

— Ами ако ти кажа, че аз може да съм в Чикаго?

— Как така?

— За докторантура. Получих писмо един ден след теб.

Поразен съм.

— А ти къде смяташе, че ще съм догодина? — пита той.

— Мислех, че ще работиш с Пинто в Йейл. Защо точно Чикаго?

— Пинто се пенсионира тази година. А в Чикаго така или иначе имат по-добра програма. Мелоти още е там.

Мелоти. Един от малцината други изследователи на „Хипнеротомахия“, за които съм чувал да споменава баща ми.

— Освен това — добавя Пол — щом е било добро за баща ти, значи става и за мен, нали така?

Нещо подобно бе хрумнало и на мен, преди да си подам документите. Само че аз си казвах: щом е успял баща ми, значи мога и аз.

— Сигурно.

— Е, как ти се струва?

— Кое, да отидеш в Чикаго?

Той отново се колебае. Не съм го разбрал.

— Заедно да отидем в Чикаго.

Над нас пропуква паркет — движение в един друг свят.

— Защо не ми каза?

— Не знаех как ще го приемеш — признава той.

— И ще работиш по неговата програма?

— Доколкото е възможно.

Не знам дали бих издържал още пет години да се боря със сянката на баща си. Ще го виждам в лицето на Пол много по-ясно, отколкото днес.

— Това ли е първият ти избор?

Минава дълго време, преди Пол да отговори.

— Вече са останали само Тафт и Мелоти.

Има предвид изследователите на „Хипнеротомахия“.

— Е, мога да работя и с неспециалист тук, в Принстън — добавя той. — Да речем Батали или Тодеско.

Но да пишеш дисертация по „Хипнеротомахия“ за неспециалист е като да композираш музика за глухите.

— Трябва да отидеш в Чикаго — казвам аз, като се мъча думите да идват от сърцето ми. Може би наистина идват.

— Това означава ли, че ти ще отидеш в Тексас?

— Още не съм решил.

— Знаеш, нещата невинаги опират само до него.

— Не е там работата.

Пол решава да не ме притиска.

— Е, крайните срокове са еднакви и за двама ни.

Двата плика лежат там, където ги оставих — един до друг на бюрото му. Същото бюро, осъзнавам аз, където Пол започна да разгадава тайните на „Хипнеротомахия“. За секунда мислено виждам баща си, надвиснал отгоре като ангел пазител, водещ всяка вечер Пол към истината. От самото начало. И като си помисля, че почти през цялото време аз дремех само на една ръка разстояние.

— Почини си — казва Пол и го чувам как се извърта отгоре с тежка, изтощена въздишка. Станалото отново го притиска с цялата си сила.

— Какво ще правиш утре сутрин? — подхвърлям аз и веднага се питам дали му се говори за това.

— Трябва да попитам Ричард за онези писма — отговаря той.

— Искаш ли да дойда й теб?

— По-добре да отида сам.

За тази нощ разговорът приключва.

Ако се съди по дишането му, Пол скоро заспива. Иска ми се и аз да можех, но умът ми гъмжи от мисли. Питам се какво ли би казал баща ми, ако знаеше, че след толкова много години сме открили дневника на Генуезеца. Навярно това би разведрило самотата на безконечния му труд над нещо, на което тъй малко хора държат. Мисля си, че би бил щастлив да узнае, че синът му най-сетне е надделял.

— Защо закъсня? — попитах го една вечер, когато пристигна чак в полувремето на последния ми баскетболен мач.

— Извинявай — каза той. — Отне ми повече време, отколкото предполагах.