Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— Идвай!

В този момент вратата на библиотеката се отваря и лъч на фенер прорязва мрака. Отскачаме в ъгъла. Двамата полицаи влизат.

— Натам — казва първият и размахва ръка към нас.

Сграбчвам дръжката и отварям задната врата. Докато първият полицай се приближава, Пол изскача в коридора. Излизам след него на четири крака и се изправям. Прилепваме гърбове до стената и Пол ме повежда към стълбището, откъдето слизаме тичешком до партера. Когато излизаме в широкото фоайе, виждам по близката стена да се движи лъч от фенер.

— Надолу — казва Пол. — Там има сервизен асансьор.

Влизаме в азиатското крило на музея. Зад стъклените витрини призрачно се мяркат скулптури и вази. Разгънати китайски свитъци висят до надгробни изображения. Сенките из залата имат мътнозелен цвят.

— Насам — подканва ме Пол. Стъпките приближават.

Повежда ме към коридор без друг изход, освен двойната метална врата на сервизния асансьор.

Гласовете се засилват. Забелязвам как в подножието на стълбището двама полицаи опитват да се ориентират в тъмното. Изведнъж из целия етаж лумва светлина.

— Имаме осветление — чувам гласа на трети полицай.

Пол пъхва ключа си в ключалката на стената. Вратите се разтварят и той ме дръпва в асансьора. Тежки стъпки се задават в наша посока.

— Хайде, хайде…

Вратите стоят отворени. За секунда си мисля, че полицаите са изключили захранването. После, точно когато първият изниква иззад ъгъла, металните стени плъзват и се затварят. Някой блъска с юмрук отвън, но кабината тръгва надолу и звукът заглъхва.

— Къде отиваме? — питам аз.

— Към товарната рампа — отговаря задъхано Пол.

Излизаме в някакво складче и Пол отваря вратата към грамадна, студена зала. Изчаквам очите ми да привикнат с тъмнината. Гаражната врата на товарната рампа се извисява пред нас. Навън вятърът е толкова силен, че металната преграда трепери. Представям си как горе трополят стъпки, устремени към нас, но през дебелата врата не се чува нищо.

Пол изтичва към таблото на стената. Когато дръпва шалтера, някъде избучава двигател и голямата врата започва да се издига.

— Стига толкова — казвам аз, когато виждам, че процепът е достатъчен, за да се проврем.

Но Пол поклаща глава и вратата продължава да се вдига.

— Какво правиш?

Процепът се разширява дотолкова, че разкрива пред нас изглед към цялата южна част на студентското градче. За секунда съм поразен от красотата и пълната безжизненост на тази гледка.

Изведнъж Пол тласва обратно ръчката и вратата започва да се затваря.

— Давай! — крещи той.

Втурва се от стената към отвора и аз тромаво побягвам след него, опитвайки да легна по гръб. Пол ме изпреварва. Търкулва се под вратата и ме издърпва точно преди металът тежко да се блъсне в бетонния под.

Изправям се задъхан. Когато тръгвам по посока на нашето общежитие, Пол ме дръпва назад.

— Ще ни видят отгоре. — Той посочва прозорците от западната страна на сградата. Оглежда пътя на изток и добавя: — Натам.

— Добре ли си? — питам аз, крачейки подир него.

Той тръсва глава и ние продължаваме да се тътрим през снежната нощ, все по-далеч от общежитието и полицията. Вятърът се вмъква под яката ми и вледенява струйките пот. Когато поглеждам назад, всички общежития в далечината са почти съвсем тъмни. Нощта е обгърнала цялото студентско градче. Греят само прозорците в музея на изкуствата.

Продължаваме на изток към Проспект Гардънс — вълшебна ботаническа страна в центъра на градчето. Ниските пролетни насаждения са обсипани с бяло и почти не се виждат, но американските букове и ливанските кедри стоят над тях като ангели пазители, разперили клони, за да поемат товара на снега. По една от страничните улици минава полицейска кола и ние ускоряваме крачка.

Мислите ми са несвързани, умът ми се бори да осъзнае видяното преди малко. Може би Тафт е ровил из документите в бюрото на Стийн, за да изтрие всяка следа от връзките между двамата. Може би той е повикал полицията. Поглеждам Пол и се питам дали не си задава същите въпроси, но лицето му е непроницаемо.

В далечината новият музикален факултет подава признаци на живот.

— Можем да влезем за малко там — предлагам аз.

— Къде?

— Залата за репетиции в сутерена. Докато суматохата стихне.

Докато наближаваме, из въздуха се носят откъслечни ноти. Нощните птици са дошли в сградата „Улуърт“ да репетират на спокойствие. Покрай парка минава нова полицейска кола, разпръсквайки по тротоара смес от киша и каменна сол. Заставям се да крача още по-бързо.