Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

„Уилям Стийн е способен младеж. Той работи под мое ръководство от пет години и в общи линии се оказа полезен по редица административни и учебни задачи. Уверен съм, че където и да постъпи, ще върши същата работа.“

— Господи! — прошепва Пол. — Винсънт го е прецакал. — Той отново свежда очи над текста. — Описал го е като калпава секретарка.

Когато Пол разгъва подвития ъгъл на листа, датата се оказва от миналия месец. Той вдига писмото и виждаме най-отдолу ръкописна добавка:

„Бил, пиша това заради теб въпреки всичко. Не заслужаваш и толкова.

— Копеле… — прошепва Пол. — Бил се е опитал да избяга от теб.

Той насочва лъча към папката „ПРЕГОВОРИ/СЛАМКИ“. Най-отгоре има купчина чернови за писма, изписани от Стийн с различни химикалки. Тук-там са вмъкнати или зачеркнати редове, тъй че текстът се следи трудно. Докато Пол чете, виждам как фенерчето трепери в ръката му.

„Декан Харгрейв, започва първото писмо, с удоволствие ви уведомявам, че моето изследване на «Хипнеротомахия Полифили» приключи и е пред завършване. Резултатите ще бъдат на разположение към края на април, ако не и по-скоро. Уверявам ви, че си заслужават чакането. Тъй като не получих никакви вести от вас и Уилямс след писмото си от 17 януари, моля ви да потвърдите, че преподавателското място, за което говорихме, все още е вакантно. Сърцето ме влече към Оксфорд, но може би не ще успея да откажа на други университети, след като материалите ми бъдат публикувани и получа нови предложения.“

Пол прелиства на следващата страница. Чувам го как диша тежко.

„Декан Апълтън, имам да ви съобщя добри новини. Трудът ми над «Хипнеротомахия» успешно наближава към края си. Както обещах, резултатите ще засенчат всичко друго в историческите изследвания на Ренесанса — както и на всички останали епохи — през тази или следващата година. Преди да публикувам резултатите, бих искал да се уверя, че асистентското място все още е свободно. Сърцето ме влече към Харвард, но може би не ще успея да устоя на изкушението, след като материалите ми бъдат публикувани и получа нови предложения.“

Пол чете писмото за втори път, после за трети.

— Канел се е да ми го открадне — глухо шепне той и отстъпва от бюрото, за да се подпре на стената.

— Как е възможно?

— Може би се е надявал никой да не повярва, че е студентска дипломна работа.

Отново насочвам поглед към писмото.

— Кога предложи да ти помогне с отпечатването на работата?

— Миналия месец.

— Още оттогава е смятал да я открадне?

Пол ме поглежда свирепо и размахва ръка над бюрото.

— Очевидно. Пише на всички тия хора още от януари.

Когато листовете се успокояват след рязкото движение, изпод кореспонденцията с Оксфорд и Харвард изниква едно последно писмо. Щом забелязва на каква бланка е написано, Пол веднага го дръпва.

„Ричард, започва текстът, надявам се това писмо да те завари в добро здраве. Дано в Италия да ти е провървяло повече, отколкото в Ню Йорк. Ако не, то и двамата знаем в какво положение си. Освен това и двамата познаваме Винсънт. Смятам за несъмнено, че той крои свои собствени планове за всичко, което излезе от начинанието. Затова искам да ти направя едно предложение. Ще има предостатъчно и за двама ни. Измислих едно разделение на труда, което, вярвам, ще ти се стори почтено. Моля те, обади ми се в най-скоро време, за да го обсъдим. Съобщи ми и телефонните си номера в Рим и Флоренция — пощата там е ненадеждна, а предпочитам да се споразумеем час по-скоро.

Отговорът е изписан с различен почерк в долния край на писмото и върнат обратно. Има два телефонни номера, единият с буквата Р, другият с Ф. Краткият текст гласи:

„Както ме помоли. Обаждай се след работа, по мое време. Ами Пол?

Пол онемява. Отново претърсва книжата, но няма друго. Когато се опитвам да го утеша, той ми прави знак да млъкна.

— Трябва да кажем на декана — предлагам накрая аз.

— Какво да му кажем? Че сме ровили из нещата на Бил?

Изведнъж ярък блясък описва дъга по отсрещната стена, сетне зад стъклото се мярват мигащи червени и сини светлини. В предния двор на музея е влязла полицейска кола с изключена сирена. Отвътре излизат двама полицаи. Цветните светлини изгасват точно когато пристига нова кола с още две ченгета.

— Някой им е съобщил, че сме тук — казвам аз.

Писмото на Къри трепери в ръката на Пол. Той стои неподвижно и гледа как тъмните униформи тичат към главния вход.

Аз го дръпвам към рафтовете до задния изход.