Уилям Дийл - Владетелят на Ада

В чакалнята ги чакаше един морски пехотинец, младеж с упорито изражение, който се изпъна мирно, когато влязоха, и кимна отсечено.

— Добре дошли в Койот Флатс — каза той, погледна табелките с имената им и продължи:

— Господин Вейл, елате с мен, ако обичате.

Вейл се обърна към Файърстоун.

— Вие няма ли да дойдете?

Файърстоун поклати глава.

— Аз само ги доставям, господин Вейл, не разговарям с тях.

Пехотинецът поведе Вейл по един коридор, отключи една стоманена врата, отвори я и попита:

— Пушите ли, сър?

— Да — отвърна Вейл. — Трета година как ги отказвам.

Пазачът му връчи малък метален пепелник и каза:

— Ще доведа затворника. Не му позволявайте да се докопа до пепелника — той може да се превърне в доста опасно оръжие.

— Няма да забравя предупреждението ви. Как се казвате?

— Ефрейтор Бекер, сър.

— Добре, ефрейтор Бекер, благодаря ви.

Малката стая му се струваше позната — стаите за разпити навсякъде си приличаха: маса, покрита с линолеум, два стола с твърди облегалки, малко зарешетено прозорче близо до тавана, мъждива крушка, също зарешетена, гадна миризма на лизол. Той седна, запали цигара и зачака.

След пет минути вратата се отвори и мъжът застана на прага. Краката му бяха оковани с къса верига, която го караше да залита. Ръцете му също бяха оковани — на кръста. Беше почти метър и осемдесет, с тяло кораво като камъните в каменоломната, които трошеше шест дни в седмицата, кожата му бе загоряла до кафяво, кестенявата му коса бе късо подстригана. Двете години, прекарани в Гроба, бяха вдълбали бръчки по лицето и около устата му, но очите му бяха нащрек и огледаха всеки милиметър от лицето на Вейл.

— Ефрейтор Бекер, можете да свалите веригите — каза Вейл.

— Трябва да стоят, сър. Такъв е правилникът на затвора.

Вейл се изправи и каза:

— Е, аз съм от екипа на генералния прокурор, така че мога да ви наредя да ги свалите.

Бекер остана втренчен във Вейл няколко секунди, после отключи веригите и ги свали от китките на Джордан.

— Ще си разделим отговорността, сър. Веригите на краката му остават.

Вейл помисли за момент и после повдигна рамене.

— Добре. — И протегна ръка на Джордан. — Аз съм Мартин Вейл.

Джордан пренебрегна ръката му.

— Гари Джордан — произнесе той с глас, изпълнен със сачмени лагери.

Вейл кимна към масата и столовете и каза:

— Седнете. — После се обърна към Бекер. — Ще ви чукна, щом свърша.

— Но аз трябва да…

— Ще ви чукна, когато свърша, ефрейтор — повтори Вейл, без да гледа към пазача, и седна от другата страна на масата срещу Джордан.

— Да, сър — избъбра Бекер, излезе и заключи вратата отвън.

Джордан се изсмя.

— Оттук до двора има четири стоманени врати с дистанционно заключване и отключване. После петдесет метра открито място, а след това четириметрова стена с електрическа мрежа отгоре. А и сте видели какво е от другата страна на стената. Но не смее да свали веригите от краката ми.

Вейл хвърли пакета с цигарите върху масата и каза:

— Пушете.

Джордан пропусна предложението му покрай ушите си.

— Били сте много път за нищо. — Говореше бавно и провлечено, точно като стар фермер.

— Откъде знаете, че съм бил много път?

— По дяволите, тук е такова място, че откъдето и да идвате, все сте били много път — каза Джордан. — Мислех, че съм разговарял с всички от екипа на генералния прокурор.

— Аз съм нов.

— Е, надявам се пътуването ви да е било приятно, защото иначе си е чиста загуба на време.

— Откъде знаете какво искам?

— Питали са ме за всичко, което има да се пита. Мога да отговоря на всичките ви въпроси само с три думи. — Той се приведе над масата към Вейл. — Не… знам… нищо.

— Вие сте били член на Светилището на Бога и на Божия гняв — каза Вейл. Това не беше въпрос.

— Толкова време мина, че нищо не помня.

Вейл го изгледа над масата и изпита мимолетно чувство на симпатия и съчувствие към този човек. Все още без да е сигурен за причината, поради която разпитва този несъгласен с данъците човек, той реши да разиграе един от старите си номера от времето, когато беше областен прокурор на Чикаго.

— Какво ви липсва най-много? — попита той небрежно.

Въпросът заинтригува Джордан. Той погледна към прозореца и сякаш се унесе в мислите си.

— Какво искате, поезия ли? Мирисът на дъжд, в първите минути, когато закапва, и сеното в хамбара в началото на сезона, да слушам смеха на малкото си момиченце, конете как пръхтят в ранна зимна утрин… — Той спря, извърна глава към Вейл и кремъкът отново се върна в гласа му. — Не ми липсва нищо. Всичко ще си бъде там, когато изляза.